Запяха ходжите възхвала на аллаха и заповяда султанът пристъп на Трапезица. И ти гледа безпомощно как агарянците преведоха през моста пълчища и удариха крепостта от две страни. На вълни връхлитаха и се катереха по стените. Втурнаха се в битката и султанските еничари, по-страшни от зверове, що страх не познават, и след люти пристъпи надвиха. Плениха множество народ с боляри и духовници, изведоха ги от крепостта, пък мъртвите извозиха — някои в реката, други на орлите. Тогава била заробена и моята сестра, загинала бе и майка ми, ала аз не знаех — мислех, че са в Царевград. В тоя жарък следобед, в деня на преподобния Давид Солунски, край манастира минаха пленени войни, някои в плетени ризници, боляри и военачалници, без мечове и шлемове, та слънцето печеше непокорните им глави. Навързани със синджири през вратовете, прашни, окървавени, вървяха по каменистия път. Еничари ги водеха да се поклонят на султана…
Заредиха се дни и нощи, в които чувах толкова плачове и зверски рев, че заглушиха ония гласове на земята, без които човекът не би живял. Всяка нощ Шеремет бег и неговите люде се веселяха с девици и невести, зловещ смях и писъци кънтяха из манастирските килии и всяка нощ сънувах, че говоря с жена, чорлава като самата чума. Тя ми разясняваше смисъла на това, което ставаше, а смисълът бе недостъпен за разума и чер като катрана на пъкъла. И ми се натрапваше, че светът се свършва, пък аз още не съм успял да стана антихрист, защото агарянците са ме преварили и сам не зная вече накъде клоня. Насън слушах звън от злато, давеше ме миризма на пожар, а когато се събуждах от кошмарите, робиня изплакваше и молеше за вода…
Кажи, просветени, как да вярвам в божията сила и в горния Ерусалим, като виждам делата човешки и силата на дявола у самия мен? Не е ли безсрамие човекът да беседва със себе си, както обичаше да казваш, разбирайки беседата с бога? Как ще просияе в добродетели човекът на тая земя?
Не чуваше ли детските плачове в тихите, горещи юнски нощи, не виждаше ли как редеят светлинките в крепостта? Долети вик на обезумял мъж, хлопне врата, изплаче жена и пак страшна тишина над черни кули и зъбчати стени, сякаш в мъртъв град, и стърчи звънарницата на върха като Голгота. Тъй минаваше ден, да дойде по-печален. И мъртвите лежаха непогребани в черквите, а гладните не смееха да се гледат.
Един ден почерняха от народ стените на обсадения Царевец, понесе се глъч и агарянците недоумяваха какво става. После се разбра — уж царят идвал с власи и маджари и Баязид, който вече бе отишел с еничарите си към Никопол, бил разбит. Ти ли внуши сладката самоизмама на осъденото ти паство? Колко пъти нарежда шествия със свети мощи и молебени за дъжд и спасение? Чу се, че плененият царев сродник избягал в крепостта, а то беше измама — нарочно го бяха пуснали да отвори вратата на Царевград. Но ти не съзря измамата и — казват — отслужил си молебен за неговото избавление… Тъй ти се надсмиваха хората на Шеремет бег и когато изминаха още десетина дни, та вече не блещукаха светлини в крепостта, турчинът рече: „Свърши им се лойта и зехтинът. И восъка са изяли. Скоро ще отворят вратите.“ Отново завикаха телали страшни закани, дорде се понесе друга мълва. Дошел гонец от Никопол с писмо от Шишман Търновград да предаде ключовете си. Баязид обещал на царя пощада, щял да остави войска в престолната, както по времето на Амурата, и пак да приеме Шишман за васал. Ала ти си скрил царското писмо, защото знаеше, че е написано с насилие, и нямаше доверие в твоя безпомощен цар, целувал два пъти стремето на султана. За да запази властта си, Шишман предоставяше себе си и народа на Баязидовата воля, а ти, Христовият воин, воюваше за кръста. Ти поиска да победиш полумесеца и да спасиш душите на паството си чрез смърт и мъченичество в „свишнем мире“. Но ако за теб „свишний мир“ съществуваше като божествен смисъл на земния живот, народът не искаше да умира. Оная „с нежните ръце“ будеше само ужас в божите раби…