Когато се здрачи, дойде чауш и ме подбра от манастира на кон. Шеремет бег заповядал веднага да се явя пред него. Яздехме между глутници озверени кучета, яли човешко месо, и вдишвахме миризма на пожари и воня на мърши. Поробените лежаха из улици и дворове, а орлите бяха се настанили да нощуват по стените на Трапезица. Свиреха щурци, Янтра все тъй шумеше, но мъртва беше престолната като убит великан и миналото витаеше над нея. И като гледах тъмнеещото небе с цвят на мътен опал, прободено от звездите, и страшната, няма грамада на Царевград, отдето сега властвуваха завоевателите, струваше ми се, че се е срутило нещо велико и загадъчно и на негово място е дошло друго, непознато, но също така загадъчно и враждебно, което е съществувало винаги и ще съществува над нашите сънища и мечти. Стражите ни пуснаха да минем през северната врата и по уличката към палата стигнахме къщата на протовестиария. Влязох в голямата варосана светлица, още пазеща чистия, християнски дъх на нейните обитатели, и видях Шеремет бег, заобиколен от десетници и стотници, дошли да оставят дела от плячката, отреден за султана. Турчинът приемаше злато и сребро, изкъртено от икони и олтари, пръстени и накити. Беше се настанил на миндера под опустошения иконостас, чиито икони се търкаляха зад вратата. Поради варварско невежество никой от агарянците не можеше да чете и пресмята, та аз трябваше да описвам плячкосаното.
Пиян беше бегът, омразно весел, опиянен от победата и блясъка на златото. Алчно блещяха очите му и очите на неговите подчинени. Като подхвърляше в шепата си накит и сякаш го галеше, той ми заповяда да се настаня от лявата му страна, между него и купчините злато и сребро, и да записвам всяка скъпоценност поотделно.
Тогава дойде примикюрът Ангел. Той бе искал среща със султановия син, но оттам го напътили към Шеремет бег, който заповяда да го доведат. Видях да влиза в светлицата застарял мъж, облечен в синя далматика със сребърни петлици и царски знаци по нея, измъчен, със синини под очите и с гърбав нос. Тъжни и като че мъртви бяха очите му. Голямата му коса, къдрава и гъста, сякаш протекла изпод високия клъбук, обшит с коприна, се съединяваше с къдрава, късо подстригана брада. Личеше, че е объркан, уплашен и по-скоро му се иска да се измъкне оттук.
Смирено застана велможата пред Шеремет бег, а той беше се излеврил на миндера, дори не дигна пръст към чалмата да отвърне на поздрава му. Клетникът се поклони ниско и каза: „Дойдох, твоя светлост, да получа наградата за труда си, която негово царство султанът ми обеща.“ И щом изрече тия думи, покорно скръсти големите си бели ръце, по които личаха лунички. Очите му докоснаха златото на миндера, устните му съхнеха.
Шеремет бег ми направи знак да преведа и аз преведох думите на велможата. Свещите горяха сякаш край мъртвец, леки сенки играеха по стените и резбата по тавана, муха бръмна и се блъсна в прозореца. Агарянците мълчаха, чакаха отговора на бега. А той, като се усмихваше и гладеше брадата си, за която много се грижеше да е чиста, примижа и рече: „Твоя светлост си бил царски роднина? Що ще рече твоят цар, ако научи срещу какво си помогнал на падишаха? Ще те възнагради ли за това?“ Онзи мълчеше, само белите му пръсти зашаваха върху ръкавите на далматиката и Шеремет бег продължи: „Но падишахът, да живее хиляда години, е справедлив и щедър. Щом ти е обещал награда, ще я получиш.“ — И плесна с ръце. Начаса един от подчинените му подаде мешинена кесия. Шеремет бег я разтърси и от нея се чу звън на злато. „Ето, казва, твоя е. Наградата си е награда, но делото ти е мръсно!“ Зелените му очи бяха опулени, лъщяха като стъклени. Погледна ме и се изсмя с леден смях. „Ти, казва, ескикешиш, клал ли си свиня? Ако не си клал, сега ще колиш. Зер вие само кондили можете да държите и с джинове да имате работа, като нашите дервиши. Де да видим сега за друго бива ли те. Иди зад гърба на това куче и го удари под плешката, да не си мърсят ръцете правоверните.“ Измъкна от силяха си ханджар и скришом ми го подаде. Станах, а клетникът, види се усети, че нещо лошо му се гласи, погледна ме и глупаво се усмихна с половин уста на смешното ми лице. Но Шеремет бег хвърли кесията в ръцете му, та оня взе да се кланя. Стиснах ханджара, ръката ми се изпоти и отмаля. Черна злоба към моя мъчител, пияния бег, към агарянците и към тоя окаян царев сродник ме упои, стори ми се, че виждам през дим и мъгла. Ударих нещастника под лявата плешка и острието на ханджара хлътна до дръжката. Дори не разбра какво стана, само отвори уста да изпъшка и падна възнак, а с него и сянката му се търкулна в краката ми. Ахнаха поганците, хванаха се за брадите, Шеремет бег ме изгледа смаяно. „Ти, казва, гяурино, си знаел да ръгаш. Машалла! Де си се учил бе, капасъз?“ Отговорих, че тъй се е случило, тогози съм намразил и съм го ударил с твърда ръка…