Сложих му да яде студено печеното овче, наливах вино в паницата. А то беше старо, по-силно от най-силната медовина. „Наближава, казва, да приемеш правата вяра, трябва да те уча да живееш мюсюлмански. Каквото пише в гяурските ви книги, е лъжа. Светът е сън — за едни по-къс, за други по-дълъг. Ербап ли си — аслански ще живееш, кекав ли си — резилът те чака. В свещения коран пише, че за правоверните има едем. Машалла! Като отидем, ще видим… Ама зле ли е и на тоя свят да поживееш с кеф? Без кеф нито доброто, нито злото имат лезет…“
Тая вечер го мразех най-люто. Неговите думи ми припомняха моя живот при еретиците, когато в очите ми лукаво играеше дяволът и не мислех що е добро и що е зло. И като гледах как къса овчата лой, как дъвче с широките си челюсти, в него виждах някогашния си образ и се питах не съм ли и сега същият. Но какво знаеше варваринът за моите горестни дни и нощи, за монашеските ми боговидения и свети заблуди? Те бяха висши мигове в моя живот, озарени от светлината на божествената лъжа, и споменът за тях ми беше още по-свиден от всичко! Как се осмеляваше да говори за Евтимий? Той ме поучаваше със словата на дявола в мен и дяволът ни свързваше в отровния възел на омразата… Усетих, че кръвта се качва в главата ми, и реших да го убия нея нощ. Не само заради безсрамната му варварска мъдрост, не само за майка ми и за моята заробена сестра, не само за тези, които беше убил, за нощите, когато безчестеше невести и девици, за тиранството над душата ми, но и за това, че се смяташе щастлив с господарското си своеволие… Истината за самия мен ме изпълваше с неутолима омраза към варварина и аз знаех, че трябва да го премахна от света или да премахна себе си… И като слушах дъждът как бие по шатрата, сякаш настойчиво одобрява моето решение, обмислях как да направя това.
Няколко пъти вадих от дисагите варени яйца и мед за мезе на виното. И когато дадоха знак с тръба за хранене на конете, та Шеремет бег се досети и за своя кон, отидох в къщата за сено. Чаушите бяха наклали огън да сушат тъпаните, Всички отидоха под навеса край разрушената кула, дето бяха навързани конете. Измъкнах много слама и без да ме видят в дъжда, натрупах я под прозорците. После нахраних беговия кон и се върнах в шатрата. Моят господар продължаваше да пие, хвалеше болярското вино и се ядосваше, че в селото не се намери нито една жена. Свещта на фенера се привършваше и аз сложих нова. Тогава видях върху мокрия ямурлук в ъгъла на шатрата силяха с тежкия ятаган и дамасковата сабя, която Шеремет бег бе снел от седлото. Чаушите се прибраха, без да оставят стража край конете. Настъпи черна нощ, дъждът плисваше ту едър, смесен с градушка, ту ситнеше, като че бе изсипван през сито, и тежка глухота затискаше опустялото село.
Вместо да го приспи, силното вино оживи варварина. Зелените му очи светнаха като на котка, той щракаше с пръсти, въобразяваше си, че играе, чудеше се как да се весели и на края рече: „Хайде, пей от вашите гяурски песни, дето ги пеят вашите ходжи! Аз, като бях на мюстафъзлък в Кипсела, слушах гръцкото па, ни, зо, ке… На маане прилича, нали го знаеш? Има и хубави между тях…“
Помислих и запях псалом, който се пее и над мъртъвци и който много пъти бях пял из долната земя. Запях го тържествено, с пълен глас и в очите ми избиха сълзи — не затова, че тая нощ моят заробител щеше да лежи заклан, но от жалост към себе си, понеже псаломът ме пренесе в моите манастирски дни. И ме задуши незнайна мъка. Трябва да е било много смешно жигосаното ми лице, когато пеех, защото Шеремет бег се кискаше, пляскаше се по бедрата, викаше: „Ашколсун!“ — и призоваваше кефа си. Така го веселих до полунощ, когато виното го опи и той се просна върху дюшека. Преди да заспи, накара ме да подложа ямурлука под главата му и да вървя при чаушите. Сложих нова свещ във фенера и го оставих на земята, измъкнах се от шатрата и като открехнах тихо тежката дъбова врата на къщата, зад която имаше много слама, направих си легло в нея и легнах. Дъждът плющеше обгонван от вятъра, и биеше широката стряха. Така лежах час, два — не знам и не помня колко — и слушах хъркането на чаушите в стаята. Тогава станах пълзешком, зажеглих железните халки на вратата с дебело дърво и безшумно влязох в шатрата. Знаех, че пияният бег не ще се досети да завърже ремъците на вратата й. Шеремет бег спеше възнак, разкрачил късите си крака в шалварите. Фенерът осветяваше запотеното му лице, плувнало в блаженство, от устата, под русия мустак беше се проточила тънка лига и лъщеше. Чалмата беше се отлепила от широкото чело, наполовина почерняло от слънцето. Пропълзях зад главата му и ръката ми напипа тежкия ятаган, вложен в ръбеста кания от биволска кожа. Намазаното със зехтин острие се измъкна леко и плъзгаво като бял смок. Коленичих, защото шатрата бе ниска и ятаганът щеше да закачи кожения покрив. Хванах с две ръце кокаления чирен и преди да замахна, видях пред себе си великия мъж. Той ме гледаше и аз прошепнах: „В името на горния Ерусалим и в твое име, благослови владико!“ Шеремет бег сякаш се усмихваше… И ятаганът разсече сънищата му…