Единият от полицаите пристъпи напред, но Хайдман го дръпна назад.
— Чакайте!
Предпазливо направи крачка навътре, клекна до вратата и се опита да пробие с поглед тъмнината. Не видя почти нищо, само сенки и очертания, които сигурно изобщо не съществуваха, но имаха същия странен ефект, както преди малко отвън на улицата — тъмнината като че ли беше оживяла. Подът, стените, таванът, дори тъмнината се движеха.
Какво ставаше с него? Колкото и да го плашеше гледката, през цялото време беше сигурен, че не е действителна. Нервите му играеха номера. Не биваше, и то точно сега. През всичките двадесет и пет години служба много пъти се беше оказвал в опасност, или поне така си беше мислил, и познаваше всички видове страхове, но такова нещо като това сега не беше преживявал. Никога не беше изпадал в паника. Сега малко го делеше от нея, и то само защото му се привиждаха някакви си сенки.
Стрелбата на горния етаж не спираше. Хайдман отведнъж осъзна, че вече няколко секунди седи неподвижно и се взира в тъмното и че не само тримата полицаи с него, но и останалите в колата може би наблюдават движенията му. Изправи се, протегна напред ръката, в която стискаше оръжието както слепец протяга бастуна си, и направи крачка напред. Под краката му нещо изпука, сякаш стъпваше върху грахови зърна или пуканки, които се трошаха под тежестта на тялото му.
— Смит! — силно извика той. — Тук ли сте?
Никакъв отговор. За момент стрелбата прекъсна, после като че ли стана още по-ожесточена. Очите му посвикнаха с тъмнината и успя да различи обстановката около себе си — тесен коридор, водещ към също такава тясна, стръмна стълба; три стаи на приземния етаж, едната, от които беше отворена. Вътре светеше. По странен начин светлината огряваше само отворената врата, без да пада в коридора, но Хайдман не беше в състояние да разсъждава върху този феномен. Погледна към стълбата и реши, че ще е истинско самоубийство да се качва горе. Въпросът беше не дали, а от коя страна щяха да го застрелят.
Даде знак с ръка на единия от хората си да го последва, после посочи трите врати. Неизречената заповед беше точно изпълнена. Двама от полицаите отвориха вратите и с насочени оръжия влязоха в стаите, а третият остана до него.
С разтуптяно сърце Хайдман се приближи до отворената врата. Виждаше само тясно пространство от стаята — малка, стара кухня с евтини мебели и стари тапети, чиито шарки като че ли се движеха пред очите му. Подът беше покрит с протрит кафяв килим. Нещо му подсказа, че е по-добре да не влиза в стаята. Чувството беше толкова силно, че той наистина се поколеба, преди да прекрачи прага. Ако беше сам, сигурно щеше да се вслуша в предчувствието си.
— Смит? — извика силно още веднъж. — Смит, тук ли сте? Кенъли?
Отново не получи никакъв отговор. И този път чувството му не го подведе. Хайдман направи решителна крачка, влезе в стаята и видя на пода две неподвижни тела. Веднага разбра, че са мъртви и кои са: до преобърната алуминиева стълба до прозореца лежеше сивокоса жена на около петдесет-шестдесет години, облечена в оръфана престилка. Вероятно притежателката на хотела. Вторият мъртвец беше Смит. Лежеше по гръб, точно зад вратата и гледаше в тавана с широко отворени очи. Имаше нещо необичайно в лицето му, но в първия момент Хайдман не разбра какво е.
Не загуби време за размишления, мина край трупа на американеца и се завъртя в кръг. Оръжието в ръцете му послушно описа същото движение. Беше натиснал спусъка почти докрай. Каквото и да си беше мислил преди минути, щеше да стреля, ако убиецът на Смит беше още вътре.
Но нямаше никой, беше сам. Стаята нямаше втори изход, а малкото мебели не предлагаха добро укритие. Който и да беше убил агента от ЦРУ, отдавна беше излязъл.
С въздишка на облекчение Хайдман пусна оръжието и отново се обърна към безжизненото тяло на Смит. Погледът му попадна върху лицето на полицая, който беше с него. Мъжът стоеше на вратата, застинал в странна поза и не отделяше поглед от Смит. Лицето му беше изгубило цвета си, а очите бяха излезли от орбитите. Цялото му тяло трепереше.
Дори в тази напрегната обстановка поведението му се стори необичайно на Хайдман. За разлика от американските криминални филми истинските полицаи не виждаха всеки ден мъртъвци, но все пак ги виждаха — повечето жертви на злополуки представляваха много по-ужасна гледка от един убит.
Хайдман искаше да каже нещо на полицая, но погледът му се насочи към Смит и в същия миг разбра както причината за ужаса в очите на подчинения си, така и странното чувство, което не го напускаше. Нещо не беше наред с лицето на Смит.