Хайдман сведе клепачи и върху лицето на доктора пробяга бърза усмивка.
— Боли ли ви? — попита лекарят.
Хайдман присви очи. Лекарят обърна глава и каза нещо на някого, когото Хайдман не можеше да види. После взе ножица и започна да разрязва първо палтото, после ръкавите му.
— Ще ви дам нещо срещу болките. Важно е да останете буден. И не трябва да се движите, за нищо на света. Разбрахте ли?
Хайдман отново присви очи. През живота си никога не се беше разболявал тежко, още повече пък раняван, но беше ставал свидетел на достатъчно подобни ситуации, за да знае, че е най-добре, ако прави онова, което лекарят казва. Сега обаче не ставаше въпрос само за него. Трябваше да разкаже какво става в къщата. Непременно! Но при опита да напрегне гласните си струни, болката отново го прониза.
Лекарят забоде една игла във вената на лявата му ръка и натисна буталото на спринцовката. Хайдман усети всичко с невероятна яснота. След миг в ръката с приятен гъдел започна да пълзи упойката и бързо да се качва нагоре. Болката не изчезна напълно, но намаля чувствително.
— Това е най-силното, което мога да ви дам — каза лекарят с истинско съжаление в гласа. — Не се притеснявайте, ще се оправите.
Като че ли точно това най-много го интересуваше! В този момент Хайдман изобщо не мислеше за себе си. Не че беше герой. Никога не е и бил. Никога не си беше представял, че е в състояние да рискува собствения си живот, за да спаси друг човек, но сега наистина му беше все едно какво ще стане с него. Трябваше да предупреди хората отвън. Никой не биваше да влиза в онази къща! Това, което ги очакваше там, беше по-лошо и от смъртта. Отново се опита да произнесе нещо, но гласните струни не му се подчиняваха. Гъделичкащата линия, зад която болката вече не измъчваше тялото му, беше стигнала до раменете и бавно се разпростираше в гръдния кош. Сигурно ще може да проговори, когато медикаментът разгърне пълното си действие.
Лекарят му сложи втора инжекция, погледна го замислено и леко се изправи.
— Какво става отпред? — извика той силно и с остър тон. — Защо не се движим? Човекът трябва да бъде откаран в болницата!
Не получи никакъв отговор, но миг по-късно задната врата рязко се отвори. Хайдман чу възбудени гласове, които явно се караха, а после някой се качи и се приближи към него.
— Какво си мислите? — разгневено попита лекарят. — Не виждате ли, че човекът е тежко ранен? Нямате работа тук!
— Съжалявам, докторе — каза дошлият. — Трябва да говоря с пациента.
— И дума да не става! — със заповеднически тон отвърна лекарят. — Той няма да разговаря с никого! Трябва веднага да бъде откаран в болницата. Незабавно!
— Моля ви, докторе, не усложнявайте нещата! Само за миг, наистина. Много е важно.
Хайдман различи гласа, но в първия момент не можа да го свърже с определено лице или име. После си спомни кой е: Кенъли. Това го накара да изпита облекчение и учудване едновременно. Автоматично беше решил, че и него го е сполетяла съдбата на агент Смит.
Лекарят отново отвори уста да каже нещо, но американецът с властен жест го прекъсна. Направи дори още нещо: без всякакво усилие хвана лекаря за китката и го избута към вратата, където вече чакаха двама други. Без изобщо да обръщат внимание на протестите му, те го хванаха и го издърпаха навън.
Кенъли седна на табуретката, на която беше седял лекарят, и замислено погледна Хайдман в очите. Не свали погледа си дълго — три, четири, пет секунди и от този поглед Хайдман потръпна. Нищо от това, на което се надяваше, не видя в тези очи. Бяха студени като очите на насекомите, които видя в къщата.
— Разбирате ли ме? — попита американецът.
Хайдман отвърна по същия начин, по който отговаряше и на лекаря — сбърчи чело.
— Какво стана там? Къде са Смит и другите?
— Мъртви — отговори Хайдман. Медикаментът вече действаше из цялото му тяло. Продължаваше да изпитва болка, но се чувстваше приятно замаян. Говоренето му причини по-малко усилие, отколкото си мислеше.
— Салид ги е убил — предположи Кенъли, но Хайдман мъчително поклати глава.
— Не трябва… да… отивате там — каза той на пресекулки. — Не… пращайте никого…
Кенъли смръщи вежди.
— Какво искате да ми кажете?
— Не… беше… Салид. — Приятната отнесеност постепенно се заменяше от силна умора. Колкото да се беше радвал на безсъзнанието, толкова по-силно сега се бореше срещу него. Още не биваше да губи съзнание. Още не!
— Бръм… барите… ще… убият… всички.
— Бръмбари ли? — За първи път Хайдман видя върху лицето на Кенъли някаква човешка реакция — почуда. — За какво говорите?
— На… се… коми — прошепна Хайдман. Гласът му беше толкова тих, че не знаеше дали наистина е изговорил думата. — Бръмба… ри… навсякъде… Изяли са… Смит… и… жената.