— Какво има?
Салид отсечено махна със свободната си ръка, направи още една крачка в коридора и светкавично се обърна първо наляво, после надясно. Бренер не издържа. Без да го е грижа за реакцията на Салид, стана и го последва в коридора.
— Какво има?
Салид отново повтори движението си, но този път посочи и към стълбата. Бренер веднага разбра какво има предвид. Коридорът беше празен. Трите неподвижни тела, които видя последния път, когато надникна през вратата, не бяха там.
Салид допря предупредително пръст до устните си, вдигна оръжието в свивката на лакътя си и с гъвкавостта на котка се придвижи до вратата отсреща. Скри се за малко в стаята, почти веднага се показа и даде знак на Бренер да мълчи и да се прибере в стаята. Също така леко и предпазливо отиде и до другите две стаи в коридора и провери и тях. Когато влезе в стаята точно до стълбището, Бренер несъзнателно затаи дъх. Но Салид излезе почти веднага и се върна при него.
— Няма никой — каза той замислено.
— Не е възможно! — Йоханес беше се приближил до тях и невярващо гледаше в празния коридор. Според Бренер говореше малко по-високо, отколкото беше необходимо в настоящата ситуация.
Салид вдигна рамене.
— Сигурно са дошли в съзнание. Не разбирам защо не се опитаха да ни нападнат.
— Ами… мъртвият? — припомни Бренер.
Салид отново вдигна рамене.
— Сигурно са го взели със себе си. Пък може и да не е бил мъртъв. Стрелях по него, но вероятно само съм го ранил.
— Не това имах предвид — каза Бренер, сочейки към стаята, което Салид провери последна. — Мъжът, който беше вътре?
Салид сбърчи чело.
— Там нямаше никой.
Странно чувство започна да обзема Бренер. Не истински страх, а нещо може би по-лошо — усещане за недействителност, което през цялото време се беше спотайвало дълбоко в него, без напълно да го осъзнава. Беше видял как мъжът се олюля и падна. Замълча.
Салид замислено се взира известно време в пода, после се обърна към двамата и извади пистолета от колана си.
— Можете ли да боравите с това нещо?
Бренер го погледна така, сякаш Салид му подаваше отровна змия.
— Никога!
— Не очаквам да си пробивате път с него — най-сериозно каза Салид. — Понякога помага само да стреляте във въздуха.
Подкани Бренер да вземе пистолета, но той отстъпи крачка назад и решително тръсна глава.
— Не, не мога! Никога няма да го направя!
За миг върху лицето на Салид се изписа истински гняв, но не каза нищо, прехапа долната си устна и пъхна пистолета обратно в колана. Огледа се нерешително и Бренер отново изпита чувството, че и той като него и Йоханес не знае какво трябва да направи. Бренер вече беше почти сигурен, че силата на Салид се състои най-вече в това да реагира на всяка възможна ситуация и съвсем инстинктивно да прави само най-правилното. Може би най-търсеният терорист на света можеше да бъде заловен точно така — като нищо не се прави и не му се дава възможност да реагира.
Бренер нерешително мина край него и отиде до вратата. Страхуваше се да погледне още веднъж в коридора, защото знаеше какво ще види — нищо. Точно това го плашеше. Разбираше от занаята на Салид толкова, колкото беше запомнил от криминалните романи и холивудските филми — тоест по-малко от нищо, но дори и при тези знания му беше ясно, че двамата мъже отвън едва ли биха оставили неизползвана възможността да ги изненадат. Ако въпреки това го бяха направили, трябваше да има причина за това. Каква ли? Застана до Салид и се подпря с длан на вратата.
За малко не падна в коридора. Под пръстите му дървото хлътна навътре и се разпадна на прах. Първо се посипаха дребни стърготини, после едно парче се отдели от вратата и падна в коридора. Останал без опора, Бренер политна напред, но Салид светкавично го подхвана. Неговото рамо също допря до дървото и паднаха още парчета.
— Ей, по-полека! — каза Салид. — Ще излезем навреме!
Бренер му благодари за помощта с леко кимване на глава и с недоумение погледна вратата. Къщата наистина беше стара и доста занемарена, но все пак едва докосна вратата…
Протегна ръка и опипа разтрошеното дърво. Усещането при допира беше странно — меко, влажно и неприятно лепкаво, почти като кашеста маса, която се стича под собственото си тегло. За миг изпита чувството, че под пръстите му нещо се движи, но когато се вгледа по-внимателно не откри нищо.
— Какво става? — попита Йоханес. Беше се приближил и гледаше разпадналата се врата със същото недоумение като Бренер.