— Нищо — бързо отвърна Бренер. След секунда допълни, усмихвайки се нервно: — Май съм се предоверил на старата къща.
Салид също протегна ръка. Замислено постави между пръстите си малко от белезникавата маса, показала се под боята, и я разтри. Помириса я, накрая сви рамене и изтри ръката си в панталоните. Бренер и Йоханес въпросително го изгледаха, но той отвърна само с вдигане на рамене.
— Ако се намирахме в Америка или Австралия, бих се обзаложил, че са термити — рече той. — Но тук няма такова нещо. Сигурно бараката просто е много стара. — Тихичко се изсмя. — Кой знае, може пък да се срути и в бъркотията най-спокойно да успеем да излезем.
Бренер също се усмихна — бегло и също толкова неестествено, каквато беше и усмивката на Салид, още веднъж се вгледа в рамката. На много места боята беше напукана и процесът отдолу явно продължаваше. Шегата на Салид не беше толкова смешна. Ако цялата къща се намираше в същото състояние като вратата, сигурно наистина ще се срути, ако вътре започне силна стрелба. Което беше абсурдно!
— Добре, да слезем долу — каза Салид. Свали предпазителя на оръжието си и излезе в коридора, оглеждайки се внимателно, както направи преди малко. Изтича приведен към стълбището, клекна на едно коляно и в продължение на няколко секунди съсредоточено се взира в тъмнината отдолу. Едва след това махна на Бренер и Йоханес да го последват.
Бренер тръгна с разтуптяно сърце. Колкото и да се стараеше да се движи безшумно, не можеше да се похвали дори с частица от елегантността и бързината на Салид. В сравнение с него действията му бяха толкова тромави и несръчни, колкото на пословичния слон в стъкларския магазин. Салид не пропусна да го изгледа укорително. Бренер се накани да каже някакво извинение, но Салид рязко му махна с ръка и посочи към началото на стълбата. Бренер се ослуша и чак тогава разбра какво има предвид Салид. Не бяха сами в къщата. Долу някой се движеше.
Бренер не беше много сигурен дали е някой или по-скоро нещо. Чуваше шумове, но не тези, които очакваше. Нещо шумолеше. Пукане и пращене, тихо и незабележимо, но достатъчно осезаемо, сякаш идваше не от определен източник, а от всички посоки едновременно. Звуците му напомняха на грахови зърна, търкалящи се по стъпала, или на пластмасова купа, пълна с пуканки, в която ровят нетърпеливи детски ръце. Под тях нещо сякаш се движеше, но ако беше истинско, а не плод на въображението му, не можеше да каже какво е точно.
— Какво е това? — попита Йоханес. Беше се приближил безшумно зад Бренер и като Салид бе застанал на едно коляно. И също като него изглеждаше доста напрегнат, но в същото време и странно отпуснат. Без Бренер да забележи и вероятно без самият той да го осъзнае, с него бе станала същата тайнствена промяна, както и преди. Бренер беше убеден, че Йоханес, а не той, ще е този, който ще реагира правилно, ако изпаднат в опасност. За миг изпита абсурдното чувство на завист. Салид леко вдигна рамене.
— Не знам какво е — рече много тихо, без да откъсва поглед от тъмнината в основата на стълбата, която изведнъж бе оживяла. Очите му бяха присвити. Бренер се запита дали наистина вижда в тъмното нещо повече от него. Сигурно. Може би също не вижда, но знае какво означава шумът.
— Американците ли са? — попита Йоханес.
Салид за пореден път сви рамене, замисли се за момент и поклати глава.
— Не… нещо друго.
При тези думи Бренер го полазиха тръпки. Нещо. Той каза нещо, не някой.
Салид им даде знак да мълчат, бавно се изправи и заслиза приведен по стълбата — много бавно и безкрайно предпазливо, както се стори на Бренер. Въпреки това движенията му останаха безшумни, както и преди. Протритите стъпала скърцаха под тежестта му, а веднъж или два пъти Бренер чу, че се откъртиха парчета дърво. Салид също се поколеба, преди да продължи, и се отказа да стъпва с цялото си тегло, а прекрачи много бързо на следващото стъпало. Чак когато измина половината разстояние, махна на Бренер и Йоханес да го последват.
Бренер даде знак на Йоханес да изчака малко и тръгна пръв. Действието нямаше нищо общо със смелостта, дори напротив. Щеше да му е много трудно да си помисли, че зад гърба му не е Йоханес, а само тъмнината. Току-що формулирал мисълта, осъзна колко е вярна. Къщата вече не беше тиха. След изстрелите, адския шум на хеликоптера и техните разговори беше му се сторила тиха, но вероятно никога не е била. Изведнъж почувства колко шумна е тишината, която ги обгръщаше. Пукането и прашенето все още се чуваха и вече като че ли не идваха само от долу, а от всички страни едновременно. Към тези шумове се прибавиха и други, непознати и тайнствени: плъзгане, шепот и съскане, прилични на далечни детски гласове, пробягване на миниатюрни крачета по твърд под, свирукане, пукане, тропот и триене, шумове от хранене и разпадане, тайнствено късане и дърпане и други, които не можеха да бъдат определени, но които също всяваха страх. Сякаш цялата къща се беше разбудила за собствен живот.