13.
— Какво значи „той изчезна“? — Кенъли с мъка се сдържаше да не закрещи, но успяваше единствено, защото му беше трудно да се изразява свободно на чуждия за него език. Струваше му се ужасно неточен и се подчиняваше на правила, които понякога му изглеждаха съвсем средновековни и много по-сложни, отколкото е необходимо.
Във всеки случай в момента никак не беше в настроение да разсъждава за граматиката на немския. Трябваше да се сдържа, за да не сграбчи този глупак за яката и толкова дълго да го тръска, докато очилата без рамки паднат от носа му.
— Точно така стана — отбраняваше се събеседникът му. — И аз самият не разбирам. Тъкмо се връщах към линейката, когато го видях да идва срещу мен! Просто стана и тръгна нанякъде!
— Просто ей така?! И вие не се опитахте да го спрете?
— Да го спра ли? — Лекарят с недоумение присви очи. — Защо?
— Как…? — Кенъли силно хлъцна, без ужаса му да е престорен. Този път наистина му трябваше малко повече време, докато се окопити, за да продължи разговора. — Чуйте ме, мистър. Преди пет минути ми казахте, че този мъж е имал смъртоносна рана в гърдите. Твърдяхте също така, че е парализиран. А сега ми разправяте, че станал и ей така, ни лук ял, ни лук мирисал си тръгнал преспокойно?!
— Да, знам как звучи — не се предаваше докторът. — Но точно така беше! Аз… аз също нищо не разбирам.
В гласа му се долавяше измъчена нотка и ако Кенъли не беше толкова ядосан, сигурно щеше да го съжали. Човекът изглеждаше не само объркан, а уплашен. В това състояние можеше да направи някоя глупост.
— Струва ми се, че доста неща не разбирате — каза Кенъли с нарочно обиден тон. — Дали е така и с професията ви?
Объркването в погледа на лекаря се смени с изненада, после със справедливо възмущение, но Кенъли не му даде възможност да протестира, рязко се завъртя и си тръгна. Времето му беше твърде ценно, за да го пропилява в безсмислен спор. Може би добре стана, че поизпусна яда си, унижавайки бедния доктор, който нямаше никаква вина, защото изобщо не беше наясно с истинското положение на нещата. В крайна сметка нямаше никаква полза от тази евтина победа, която носеше повече вреда, отколкото полза.
С енергични крачки се насочи към колата, паркирана от другата страна на улицата, но на половината път го пресрещна един от хората му. Изглеждаше доста възбуден и много угрижен. Кенъли не трябваше да чуе думите му, за да отгатне причината за състоянието му.
— Телефонът прегря — започна агентът. — Трябва да вземем решение, сър! Германските власти повече няма да мълчат.
Германските власти да ме целунат отзад, помисли си Кенъли, но гласно рече:
— Успокойте ги някак! По дяволите, обучен сте да действате в подобни ситуации, или се лъжа?!
Изобщо не съм, отговори погледът на мъжа, което си беше чиста истина. Хората му бяха обучени да действат във всякакви ситуации, но не и да провеждат военни действия в оживен град на територията на приятелска държава. Агентът беше достатъчно умен, за да не изрече на глас съображенията си, но поклати глава и продължи:
— Не знам още колко време мога да ги удържа. Шефът на полицията заплашва да пробие блокадата ни със сила, ако не пропуснем хората му.
Хеликоптерът, помисли си Кенъли. Това беше заради трижди проклетия хеликоптер! Смит не трябваше да го вика!
Много добре можеше да си представи какво става в канцелариите на местната полиция. Разбира се, бяха чули стрелбата — по дяволите, чули са автоматична стрелба! — и ако това не е било достатъчно, за да ги изплаши, останалото е свършил хеликоптерът. Смит явно съвсем си е изгубил ума, щом е наредил боен хеликоптер да открие огън в центъра на града! Но Смит беше мъртъв и както изглежда, той ще опере пешкира. Цялата история като че ли започваше да му се изплъзва. Ако нещата продължаваха така да ескалират, утре сутрин щеше да му се наложи да отговаря на въпроса как така снощи агенти на ЦРУ са стреляли по германски полицаи и обратното, вместо заедно да действат срещу Салид и онези с него… Това не биваше да става.
— Добре — рече той. — Ще говоря с тях. Задръжте ги още пет минути. Кажете им, че ще се обадя, а дотогава тук нищо няма да се случи. Трябват ми само пет минути!
Агентът не изглеждаше никак убеден в думите му, но не каза нищо, само се обърна, сви леко рамене и с бързи крачки изчезна в посоката, откъдето беше дошъл.