Кенъли продължи да гледа след него. Всъщност не го виждаше, както не виждаше и останалите мъже, колите или редицата дървета, които образуваха мълчалив шпалир между улицата и нощта, приближаваща към своя край. Погледът му беше прикован в една точка: и ако в този момент някой го наблюдаваше, неминуемо щеше да се стресне, защото онова, което Кенъли виждаше, не бе нищо добро. Затвори за миг клепачи, въздъхна много дълбоко и много тихо и бръкна с дясната си ръка в джоба. Когато я извади, в дланта си стискаше малък, на външен вид съвсем обикновен клетъчен телефон.
Отдалечи се на няколко крачки и застана малко встрани до колата. Пръстите му разтвориха телефона и набраха много дълъг номер. Както винаги, когато набираше номера, което през последните дни бе ставало обезпокоително често, се чувстваше някак некомфортно. Колкото повече цифри набираше и колкото повече се приближаваше до последната, толкова по-забавени ставаха движенията му. Преди да набере последната цифра, се колеба цяла секунда.
Още преди Кенъли да вдигне пръст от бутона, човекът от другата страна се обади. Това също беше нещо, което увеличи безпокойството му, вместо да го намали. Преди беше другояче. Доста време минаваше, преди някой да се обади, а понякога дори нямаше никаква реакция. Сега връзката се осъществи така бързо, че имаше само едно обяснение: събеседникът му беше чакал с ръка на слушалката.
— Да?
— Смит е мъртъв — каза Кенъли направо.
Секунда мълчание, после се чу:
— Как стана?
— Не знам — отвърна Кенъли. За момент му се прииска да разкаже на събеседника си как беше получил информацията, но после се отказа. Ако започнеше, трябваше да спомене и за Хайдман и за онова, което лекарят му разказа. Кенъли знаеше много добре, че информацията е доста любопитна за другия, но сметна за по-умно да премълчи. Вече си имаше достатъчно проблеми, а вероятно трудностите тепърва започваха. Само каза: — Не бях там. Но е мъртъв. Хората с него също.
Неволно сниши гласа си, докато говореше, макар че не бе необходимо. Връзката беше осигурена срещу подслушване, но дори и да не беше, никой не би могъл да проследи разговора. На номера, който преди малко Кенъли набра, от всеки друг телефон на света щеше да се обади един винопроизводител от Тоскана, който дори не подозираше съществуването на Кенъли, а още повече пък на човека, с когото в момента говореше.
— А другите?
— Салид е още в къщата — отвърна Кенъли. — Блокирали сме всичко. Не може да се измъкне.
Три, четири, пет, десет безкрайни секунди се чуваше единствено мълчание, после гласът изрече със същия безизразен тон, както досега:
— Убийте го! Двамата с него също.
Кенъли се стресна, но не се изненада. Беше подозирал, че ще получи такава заповед. Не, беше се опасявал, че ще я получи.
— Хм… не е толкова просто — колебливо рече той. — Страхувам се, че не мога.
— Трябва да го направите. Повярвайте ми, важно е.
— Естествено — побърза да го увери Кенъли. — За съжаление ситуацията е доста усложнена. Не сме сами. Местните власти вече ще полудеят. Смит…
— Трябва да го направите! — прекъсна го гласът в слушалката. — Невероятно важно е. Убийте тримата, непременно! Дори ако…, ако това ще струва живота на още невинни. Цената няма никакво значение. Заложено е много повече, отколкото можете да си представите.
Кенъли се изненада, не заради онова, което каза човекът отсреща, а заради начина, по който го направи. От онзи ден преди петнадесет години, когато за първи път чу безплътния глас по телефона, той винаги беше звучал еднакво — спокойно, доброжелателно и настоятелно, всъщност толкова безизразно, че спокойно можеше да принадлежи и на машина. Това, което сега чу, определено беше емоция. И не просто някаква. Беше страх.
— Както желаете — каза той.
Връзката прекъсна и Кенъли изключи телефона. Взира се в него известно време с каменно лице, после отново го отвори и набра друг, много по-кратък номер. Този път се обади агентът, с когото разговаря само преди няколко минути.
— Кенъли. Какво направихте?
Гласът на агента прозвуча нервно и издаде много повече състоянието му, отколкото можеха да го направят думите:
— Успях да ги поуспокоя, сър. Но мисля, че не за дълго. Шефът на полицията идва насам. Беше много ясен. Ако се чуе само още един изстрел, ще нареди със сила да нарушат блокадата и да арестуват всички ни. Имаме още пет минути. Най-много.
— Стигат ни — отвърна Кенъли. — Изпратете бойната група! Щурмуваме къщата!
— Но сър…
— Чухте ме! — прекъсна го Кенъли с остър, режещ тон. — Щурмувайте къщата! Веднага! Поемам цялата отговорност!