Оръжието на Салид излая късо и върху синята униформа се появи идеално прав ред от малки черни дупчици, които бавно започнаха да се изпълват с тъмночервена течност. В продължение на половин секунда мъжът гледа убиеца си с широко отворени очи, после рухна напред. Главата му глухо се удари върху писалището, чиято зелена кожа изведнъж се осея с ужасни червени петна.
— Е, приятелю? — Гласът на Салид звучеше почти развеселено, докато насочваше оръжието срещу втория. — Може би ти ще ни доставиш удоволствието да отвориш вратата?
Военният се поколеба. С дясната си ръка продължаваше да стиска револвера, а върху лицето му Салид буквално можеше да прочете какво мисли в този момент. Знаеше, че няма никакъв шанс да стреля. В очите му пламтеше страх. След това обаче в изражението му се появи нещо като инат.
— Убийте ме! — рече с треперещ глас. — И без друго няма да излезете оттук.
Салид го изгледа за момент, без да каже дума, после с бързи крачки заобиколи писалището. Сграбчи го за рамото, вдигна го от стола и го блъсна в стената.
— Отвори я!
Военният поклати глава.
— Не мога. Само генерал…
Отново се чу плоп. Военният изкрещя, свлече се и стисна с две ръце простреляното си коляно.
Салид отново се усмихна, обърна го с крак по гръб и притисна дулото на пушката до другото коляно.
— Е, приятелю? Да натисна ли?
— Моля не, недей! — простена раненият. Лицето му беше посивяло от болка. — Моля…
— Тогава отваряй! — Салид държеше пушката с една ръка. С другата го хвана за ревера на куртката и грубо го дръпна нагоре. Онзи изпищя от болка, но послушно вдигна ръце и с треперещи пръсти започна да набира комбинацията на шифъра. Вратата се отвори с леко щракване.
— Ето, виждаш ли, струва си да бъдеш разумен — с приятелски тон рече Салид.
В погледа на военния се прибави и отчаяна надежда. Салид и остави точно толкова време, колкото да се превърне в пламъче, после натисна спусъка.
Тялото се свлече на пода, без Салид да му обърне никакво внимание.
— Съжалявам, малкия, но си твърде доверчив — рече той подигравателно.
С периферното си зрение забеляза учудването, с което го погледна спътникът му. Можеше да го разбере, макар че леко се подразни. Безвкусни духовитости от този род обикновено не бяха в стила му. Едната от причините, основната причина за успеха, на който се радваше Салид в кървавия си занаят, беше, че изпълняваше поръчките си с прецизността и безразличието на машина, която убива, защото това е предназначението и а не, защото изпитва удоволствие или неприязън, или изобщо някакво друго чувство. Освен това се отвращаваше от всякаква форма на глупостта, а приказки като току-що казаната бяха глупави. Подхождаха за евтините криминални романи и още по-евтините филми, но не и за сегашната ситуация.
Салид се учуди на самия себе си. И се разтревожи. Колкото и незначителни да изглеждаха изтърваните думи, те не бяха нормални, а нещата, които не бяха нормални, по принцип го дразнеха.
Друга грешка. Салид установи, че вече пет секунди стои пред отворената врата на сейфа и гледа, без в действителност да вижда какво има вътре. Какво ставаше с него? Проклятие!
Салид тръсна глава и се съсредоточи в съдържанието на малкия трезор в стената. Съдържаше това, което можеше да се очаква. Две тънки папки с документи, на които Салид не обърна внимание, дребна сума пари в брой — тях не докосна — и папка във виненочервена кожена подвързия, която бързо грабна и запрелиства. Съдържанието и представляваше четири гъсто изписани машинописни страници, грижливо ламинирани в прозрачно фолио, върху което напряко на всяка страница се четеше бледочервен надпис TOP SECRET.
Салид затвори папката, погледна още веднъж в сейфа, извади една видеокасета и малка, изненадващо тежка кутия от хромиран метал, които пусна в джоба си, без много-много да ги разглежда. Воден от някакво абсурдно чувство за ред, затвори вратата на касата и едва тогава се обърна.
— Да тръгваме.
— Това ли беше всичко? — попита придружителят му.
Салид отново направи нещо, което изобщо не отговаряше на обичайното му поведение. Вместо да подмине въпроса, отговори:
— А ти какво очакваше, братко? — иронично попита той. — Атомна бомба ли?
Другият незабележимо потрепна. Вероятно взе необичайната подигравка в гласа на Салид за раздразнение. Не каза нищо, но погледът му издаваше въпроса, който не се осмели да зададе: „И само заради това ли рискувахме живота си?“
Салид го обърка още повече, като продължи:
— Макар че е само хартия, попадне ли в ръцете, на когото трябва, може да стане по-опасна и от бомба. Поне що се отнася до враговете ни. — Пъхна папката под якето си и посочи вратата: — А сега да се махаме.