Но бързината му се оказа недостатъчна. Чу се изстрел. По средата на последното движение Салид отхвръкна назад, изпусна оръжието и се строполи върху счупения парапет, който под тежестта му окончателно се срути. Със силен вик полетя надолу и се удари в покрития с плочки под на антрето.
Времето сякаш спря. Това, което Бренер веднъж беше преживял, сега се повтаряше отново, в много по-лош вариант. Като в странен, десетократно увеличен забавен кадър видя как мъжът в долния край на стълбата вдига ръка и се прицелва в него. Оръжието бе насочено право в лицето му. Виждаше как показалецът му се свива около спусъка и милиметър по милиметър придърпва назад извитото парче метал. Колкото и абсурдно да му се струваше, беше убеден, че ще види куршума, когато излети от дулото и полети към него.
Над него се чу силен тропот. Йоханес се препъна на едно от стъпалата, изгуби равновесие и падна напред. Плъзна се по корем надолу по стъпалата и в движение грабна пистолета на Салид. Вниманието на мъжа, който се целеше в Бренер, за миг беше отвлечено. Може би гледката просто го стъписа, или пък се поколеба по кого от двамата да стреля.
Йоханес продължи все по-бързо да се търкаля надолу, като някак си успя да се преобърне по гръб и да стисне пистолета с две ръце, насочвайки го напред. Стреля два, три, четири пъти един след друг, после спря в края на стълбата и така силно се блъсна, че оръжието излетя от ръцете му. Но всеки куршум беше улучил целта.
15.
Този път не беше сън, а видение, което се стовари върху му със силата на мълния и така брутално и окончателно го извади от действителността, както куршумите хвърлиха на пода мъжа долу при стълбата. Отново, и пак без всякакво предупреждение, се озова на мястото, което посети в съня си, но сега нещо се беше променило. Този път знаеше без всякакво съмнение, че картината е много повече, от сън. Намираше се като наблюдател, като гост — може би неканен — без тяло, но с пълно съзнание за ставащото. Червеният отблясък на факлите, който минаваше през лицето му, не го докосваше, тялото, чиято тежест усещаше, не беше негово. Усещаше болки в ръцете и в краката и ужасна жажда.
— Разбираш ли ме?
Отново онова брадато, обградено от сива коса лице, което веднъж вече беше виждал. Този път беше само. Другите гласове липсваха. Макар че не можеше да проникне с поглед оттатък пулсиращата червена светлина на факлите, усещаше, че са сами. Погледът в сивите очи на събеседника му, които въпреки изражението на мрачна решителност все пак излъчваха доброта, му го подсказваше. Това, за което щяха да говорят, засягаше само тях двамата.
— Разбираш ме, нали? — повторно попита другият.
Не отговори. Искаше да го направи, но не можеше да задвижи тялото, чийто гост беше. Беше му отнета всяка инициатива. Може би беше по-скоро затворник, отколкото гост. Недоброволният му домакин също не желаеше да отговори. А можеше да го направи, ако искаше, въпреки смъртоносните наранявания, които му бяха причинени, защото силите му далеч не се изчерпваха с тези на смъртен човек. Макар че все повече осъзнаваше обстоятелството, че е само наблюдател в строго ограничено пространство на чуждото съзнание, от друга страна, все повече разбираше истинската същност на домакина си. Стените, които го ограждаха, бяха прозрачни в неговата посока. Но не много. Не знаеше нищо за идентичността на другия — в случай че имаше нещо като личностна идентичност, — нито за истинската му природа, още повече пък причината за присъствието му. Всеки достъп до мислите и спомените му беше отнет. Но сещаше, че е нещо могъщо, нещо толкова всесилно и старо, мъдро, че изведнъж разбра, че не е истински затворник. Стените наоколо бяха създадени по-скоро за негова защита, защото едно-единствено докосване на пулсиращия дух щеше да го изпепели като пеперуда, доближила се до огъня. Почувства и още нещо: разочарование, невероятно дълбоко разочарование. Който или каквото да беше това същество, то беше водило битката на живота си — битка със също толкова първична мощ и сила, каквато беше и същността му. И я беше загубило.
— Знам, че ме разбираш — рече Брадатият след известно време. Усмихна се, но усмивката му беше горчива. Ако Бренер бе в състояние да изпитва собствени чувства, тази усмивка щеше да го изплаши. — Нали знаеш, че пред мен не можеш да се преструваш? Пред всички останали — да, но пред мен не можеш.