Той премести факлата от дясната в лявата си ръка, така че кървавочервената и светлина сега падна върху другата половина от лицето му. Ефектът беше учудващ. Сякаш пред него застана съвършено друго лице, което нямаше нищо общо с предишното. Друг човек. Дори гласът беше друг.
— Знаеше, нали? Това беше и причината никога да не признаеш съществуването ми. Винаги си ме търпял, но даже и това ти се струваше много. И знам защо. Знаеше, че накрая ще те победя. Не другите, от тях никога не си се страхувал. Нито от оръжията им, от легионите им и войските, от мечовете им и броните им. Винаги си знаел, че нищо не могат да ти сторят.
Последните думи прозвучаха триумфално — зъл, ехиден триумф. Едновременно с това Бренер почувства как отчаянието на домакина му се превърна в ужасено осъзнаване, после в гняв, невероятен, кипящ гняв, чиято сила можеше да разруши светове. С все сила се напъваше да строши невидимите вериги, които го сковаваха — и политаше сломен назад. Каквото и да го държеше, то беше толкова старо и толкова силно, колкото него самият, а може би и по-силно.
— Бий се спокойно — рече другият. — Спокойно се отбранявай. Използвай силите си. Нищо няма да постигнеш. Познавам тайната ти. Знам кой си в действителност. Знам защо те изпратиха. Затова и успях да те победя.
Той се наведе, факлата се доближи до лицето му и Бренер усети топлината на пламъка върху кожата си. После се доближи още. И още. Топлината се превърна в болка. Очите му се напълниха със сълзи, но огънят продължаваше да се доближава, после нещо невероятно горещо докосна бузата му. Бренер изкрещя, отметна глава и — погледна в брадатото лице, което отново се беше променило. Още усещаше горещината, но факлата я нямаше. Очите, които угрижено го гледаха, бяха черни, а не сиви.
— Наред ли сте? — попита Салид. Трябваше му цяла секунда, за да проумее, че лицето на Салид е заместило непознатото лице от видението. Този път преходът беше толкова плавен, че изобщо не го бе забелязал. Вместо в тъмната скална пещера отново се намираше в някаква къща и не лежеше на твърдия камък, а върху стъпалата на стълба, чиито ръбове болезнено се врязваха в гърба му. Силното парене върху бузата му беше резултат от плесника, който Салид му беше ударил, за да го свести.
— Всичко е наред — с мъка отговори Бренер. Опита се да се надигне, подхлъзна се и успя едва на втория път. Огледа се наоколо със смесица от объркване и ужас.
За момента цареше спокойствие. Входната врата и малък участък пред нея все още горяха, но нападателите се бяха оттеглили. Вероятно неочакваната съпротива ги беше изненадала. Може би имаше и друга причина.
— Какво му е? — Бренер посочи Йоханес, който клечеше в странна поза до края на стълбата и с празен поглед се взираше пред себе си.
Салид сви рамене, но го направи по начин, който накара Бренер да си помисли, че много добре знае отговора. Бренер също го знаеше, но нещо в него не искаше да си го припомни. Поиска да отиде при Йоханес, но Салид го възпря.
— Наистина ли сте добре? — отново попита той.
— Защо?
— Това не е отговор — каза Салид. Протегна ръка, за да докосне Бренер по рамото, но Бренер отблъсна ръката му. Направи го с такава решителност и сила, която учуди и него самия.
— Не се грижете за мен! — остро отвърна той. — Какво става тук? Къде изчезнаха?
Салид за момент изглеждаше доста объркан, но вдигна рамене и посочи напред към вратата.
— Ще дойдат пак, не берете грижа — иронично каза той. — И сигурно по-бързо, отколкото ви се иска. Трябва да се махаме.
Това не беше отговор на неговия въпрос, помисли си Бренер. Но вече достатъчно добре беше опознал Салид, за да го повтаря. Освен това беше прав: на каквото и чудо да дължаха поредното си спасение, то нямаше да продължи още кой знае колко дълго. Все някога късметът щеше да ги изостави. Погледнато реалистично, отдавна злоупотребяваха с него.
Надигна се мъчително и тромаво политна към Салид. Палестинецът объркано го погледна, но не каза нищо, а отиде до Йоханес. Каза му нещо, което Бренер не разбра, но Йоханес не реагира — нито на думите, нито на тона в гласа му.
— Какво му е? — отново попита Бренер.
Салид се накани да отговори, но изведнъж наклони глава на една страна и за миг се ослуша с напрегнато изражение на лицето.
— Струва ми се, че идват.
Бренер също се ослуша, но не чу нищо друго освен прашенето на пламъците, глухите удари на сърцето си — субективно погледнато, те бяха най-силният звук тук — и странното пукане и пращене, което не можеше да си обясни. Шумовете не бяха нови. През цялото време ги чуваше като фон, без истински да ги осъзнава. Сега бяха станали по-силни.