Двама мъже изскочиха приведени от огнената завеса на входа. Дори и да имаше оръжие, Салид щеше да закъснее с реакцията си. Единият светкавично се претърколи настрани и откри огън по Салид. Вторият клекна на едно коляно и се прицели в Бренер. Секунда след това изчезнаха.
Всичко стана толкова бързо, че Бренер нямаше време да се изплаши. Нападателят, който се прицели в него, нададе ужасен писък, когато подът потъна под тялото му, и падна в мазето. Другият се превъртя към стената и тя го погълна.
Не просто се огъна или се пукна от сблъсъка с тялото. И двете неща щяха да го учудят, но след всичко видяно щеше все някак да го проумее. Онова, което видя, не можеше да проумее.
Стената го погълна. Привидно масивната тухла се раздели в права линия точно над главата на мъжа и нещо черно, блестящо-зърнесто се изсипа върху него като кипяща тиня. Дори нямаше време да изкрещи. Черната вълна го сграбчи, вдигна го нагоре и го вмъкна в стената.
Усещането и осъзнаването на видяното дойдоха едновременно. Не беше внушение. Човекът, чието лице изчезна, наистина беше тук. И не си въобразяваше, че усеща пробягването на милиони паяци по кожата си… Изведнъж осъзна какво става около него.
Цялата къща беше оживяла. Живееше с черен, дебелокрил, многокрак живот, живот с блестящи фасетни очи и миниатюрни тракащи челюсти, с космати крака и потрепващи пипала, живот, който бе погълнал стълбата, бе издълбал стените и пода, който пълзеше, ядеше…
Бренер изкрещя. Издаде не човешки звук, а пресипнал писък, събрал целия ужас, обзел го в момента. Скочи, олюля се към една стена, мека като гума, топла и жива и като полудял размаха ръце около себе си. Пищеше, крещеше, ревеше. Ръцете му дивашки се мятаха във въздуха, дращеха лицето и удряха невидимите чудовища, късаха кожа и лющещ се хитин, късаха дрехите. Беше обзет от неописуемо чувство на погнуса.
Опомни се, когато една длан го удари през лицето и болката разкъса завесата на лудостта. От носа му потече кръв, за миг му прилоша. Салид така силно го беше ударил, че ако нервите му не бяха опънати до скъсване, сигурно щеше да изпадне в несвяст. Лицето на палестинеца се изкриви пред погледа му, стана асиметрично, после много бавно взе да приема обичайните си форми, когато Салид прокара ръка по него. От пръстите му на пода капна нещо тъмно и малко.
— Бренер, чувате ли ме?
Не само с очите му нещо не беше наред. Лицето на Салид наистина се движеше. Върху него пълзяха паяци, бръмбари, скакалци и хлебарки, милиони дребни насекоми със сухи, криви крака. Салид отново му удари една плесница, не толкова силна като първата, но достатъчно, за да го върне окончателно в действителността.
— Всичко наред ли е? — Погледът на Салид беше загрижен, но Бренер напразно търсеше страх в него. Нима не разбира какво става? Нима нищо не виждаше?!
— Какво е това? — заекна Бренер. — Какво е това, Салид?
В последния момент усети, че отново ще изпадне в истерия и с мъка се възпря. Дишането му беше толкова учестено, че отново започна да му прилошава, но този път не се противи на чувството. Всичко, което в този сценарии на ужаса най-малко напомняше за действителността, беше негов съюзник.
— Не знам — отвърна Салид. — Но няма значение. Имаме още един шанс. Елате!
Не изчака Бренер да отговори, сграбчи го за ръката и го задърпа след себе си към изхода. След няколко крачки се наведе, дръпна и Йоханес, но проповедникът не реагира с никакво движение. Погледът му продължаваше да е все така празен и изгаснал както преди, когато Бренер отиде при него. Може би неговият Бог все пак е проявил милост към него и е изтрил съзнанието му, за да не вижда какво става наоколо, помисли си Бренер.
Малко преди да стигнат до вратата, Салид пусна двамата и им направи знак да чакат.
— Ще издържите ли?
Бренер кимна с глава, без да е сигурен, че казва истината. Внушаваше си, че е преодолял ужаса, но не беше вярно. В момента изпитваше не смелост, а вцепенение, което всеки момент можеше да се пропука.
Салид сигурно беше прочел мислите му, защото върху лицето му се изписа още по-голяма загриженост. Но не каза нищо, а продължи приведен напред към вратата. Огънят беше почти изгаснал, само тук-там от дървото още излизаха огнени пламъци. Бренер видя как близнаха краката на Салид, но той дори не реагира. Продължи напред, заобиколи дупката, през която войникът беше паднал, и стигна вратата. Бренер не видя онова, което Салид виждаше отвън, но реакцията му беше достатъчна, за да го изплаши.