— Аз — натъртено подхвана непознатият — съм заместник-кметът на този град. Или по-точно на това, което остана от него. Името ми е Деслер. А вие кой сте? Вторият въпрос ви връщам обратно: Какво значи тази бъркотия тук?! И къде са Хайдман и хората му?
— Мъртви — отвърна Кенъли. Изчака малко и добави: — Поне така предполагам. Както и агент Смит и повечето от моите хора. Лицето на Деслер пребледня още повече.
— Мъртви?
Кенъли сви рамене.
— Вероятно. Бих се учудил, ако някой е преживял онова нещо. Радвам се, че се отървах.
— Онова нещо ли казахте? — Какво е „ОНОВА“? — В очите му отново проблесна недоверие и Кенъли вътрешно се застави да внимава какво говори. Не бива да подценява този човек. И без друго ледът, по който се движеше, беше достатъчно тънък. Не можеше да си позволи да направи грешка. Лошото беше, че не можеше да отговори на въпроса на Деслер, дори и да искаше. Не знаеше какво бе станало. Нещо излезе от къщата, но не беше Салид. В главата на Кенъли отново се появиха картините от преживяното, но нищо нямаше смисъл. Беше нещо тъмно, пълзящо и невероятно бързо, което беше последвало момчетата му и ги бе връхлетяло. После… не си спомняше. Не истински. Някой го беше сграбчил и го беше натикал в колата, след това потеглиха със свистящи гуми. Това беше всичко, което още помнеше. Всичко, което си позволяваше да си спомни.
Вдигна рамене.
— Нямам и най-малка представа. Мисля, че хората ви доста лошо са си свършили работата.
— Нашите хора? — Деслер за миг присви очи и се вгледа в тъмнината зад Кенъли. Изглеждаше много нервен, но не чак толкова несигурен и безпомощен, както би му се искало на Кенъли. — Какво значи „нашите“ хора?
— Имах информация от вас, че Салид се е затворил в една хотелска стая с двама заложници — отвърна Кенъли, опитвайки се да вложи в гласа си точно определено количество агресивност. — Невъоръжен, или поне леко въоръжен. — Той горчиво се изсмя. — Не знам какво е имал, но приличаше на джобна армия. Най-малко десетина от хората ми са мъртви, а се опасявам, че и от вашите полицаи са поне толкова.
— Това е невъзможно! — Най-сетне Кенъли беше успял да го извади от равновесие. Беше въпрос само на време колко ще продължи сегашното му състояние. Вероятно не много дълго. — Сведенията ни бяха абсолютно надеждни! Петнадесетина от нашите са го видели.
— Не знам какво са видели — остро отвърна Кенъли, — Знам само какво направи този тип. — Изчака известно време, преди да продължи, вече с леко помирителен, но все още загрижен тон: — Чуйте, мистър Деслер, не искам да засягам вас или хората ви, но това говедо е доста по-различно от обичайния ви контингент. Проклетникът не е обикновен престъпник, дори не и обикновен убиец. На съвестта му лежат десетки хора, ако изобщо притежава нещо подобно на съвест. И винаги е готов да ви изненада. По дяволите, не бих се учудил, ако в лявата си обувка е скрил тактическо атомно оръжие!
Деслер го погледна ужасено, но Кенъли точно това целеше. Никак не беше убеден, че наистина преувеличаваше.
— Трябва да телефонирам — продължи той. — Къде мога да намеря телефон? — Посегна към джоба си, но не довърши движението, защото двама-трима полицаи отново насочиха оръжията си към него. Деслер ги успокои с махване на ръката и сякаш отново възвърна първоначалното си самочувствие.
— Не можете! — решително го прекъсна той.
Кенъли видимо потръпна и се изпъна.
— Какво означава това?
— Означава — прекъсна го Деслер, — че сте арестуван, господин Кенъли. На никого няма да телефонирате и няма да правите нищо. От този момент нататък ние поемаме нещата в свои ръце. Трябваше да го направим още в началото!
— Не знаете с какво се захващате! Този мръсник…
— Стига! — В гласа на Деслер имаше нещо, което му даде да разбере, че ще е най-добре да не противоречи повече. На мъжа не му липсваше кураж. — Няма повече да стоя и да гледам как си играете на война! Къде е проклетият ви хеликоптер?
Кенъли сви рамене.
— Нямам представа. — Така си и беше. Откакто избяга, беше загубил всякаква връзка с машината. Обърна се нервно назад, взира се известно време в тъмнината зад себе си, после отново се обърна към Деслер.
— Вижте, господин кмете — натъртено рече той. — Може да арестувате мен и хората ми, така ще е най-добре. Поне ще съм сигурен, че утре сутрин ще се събудя жив. Но направете една услуга на хората си: дайте заповед за стрелба!
— По Салид?
Кенъли отривисто тръсна глава.
— Не само по него. По всичко, което се движи. Не знам какво стана там, но в едно съм сигурен: каквото и да дойде от онази посока, то не е от нашите. Дори се съмнявам, че изобщо е нещо човешко.