Выбрать главу

Деслер се изсмя, но смехът му не прозвуча истински.

— Съвсем сте полудял! Май е вярно това, което казват за вас, американците — гледате твърде много лоши филми.

— Щеше ми се да е така — отвърна Кенъли и се усмихна горчиво. Пристъпи една крачка към Деслер и протегна ръце. — Моля! Арестувайте ме!

Деслер вторачено се вгледа в ръцете му, сякаш не знаеше какво точно трябва да направи с тях. Кенъли на това и разчиташе — че ще махне с ръка и ще остави нещата в сегашното им положение, но Деслер мръдна малко встрани и повика един от полицаите. — Задръжте го! Останалите също!

Полицаят пристъпи към Кенъли и извади чифт белезници. Кенъли трескаво започна да преценява ситуацията. За съвсем кратък миг сериозно се замисли дали да не опита да избяга, но това продължи доста кратко. Преценката му за тези хора вероятно беше правилна — полицаи от малък град, чиито професионални задачи обикновено се изчерпваха с такива вълнуващи акции като преследване на измамници с чекови карти или попълване на фишове за глоба за неправилно паркиране. Точно това ги правеше опасни. Нямаше да успее да изпълни задачата си, ако някой от престараващите се полицаи му тегли един куршум в главата.

Белезниците звучно щракнаха около китките му. По звука Кенъли веднага разбра, че може да ги отвори без много усилие. Докато полицаят с излишно усърдие го дръпна за ръката и го подкара пред себе си, Кенъли за първи път успя да се огледа наоколо.

Видяното го поуспокои. Около него имаше по-малко от десетина полицаи и още три пъти по толкова цивилни, които обаче непрекъснато се увеличаваха и правеха всичко възможно да пробият загражденията или поне да хвърлят един поглед от другата страна на бариерата, която представляваше препречената през улицата кола. Недалеч проблясваха сините светлини на автомобил на пожарната команда и на една линейка. Когато му дойдеше времето, щяха да му трябват не повече от десет секунди, за да избяга.

— Преди да ви хрумне някоя глупава идея — обади се Деслер отзад, — нека ви кажа, че хората ми имат заповед за стрелба. По вас също.

Кенъли се обърна. Деслер вървеше след него и изглеждаше толкова неспокоен и безпомощен, както в началото му се прииска на Кенъли. Последните му думи бяха жива лъжа.

Кенъли спря и погледна с проницателен поглед сивокосия мъж. Изведнъж забеляза колко невзрачен е. За пореден път промени мнението си за него. Сега то може би най-много се доближаваше до истината. Деслер вероятно принадлежеше към онези мъже, които в стресови ситуации израстваха. Но се хващаше за всяка сламка, оказала се случайно до него. В този случай сламката се казваше Кенъли.

— Наистина не знаете с какво се захващате — повтори той отново.

Деслер не махна с ръка, а отвърна със същия тон:

— Тогава ми кажете, за Бога!

— И аз самият не знам! — Кенъли си спомни само за черния цвят, повече нищо. Не знаеше какво е, но знаеше, че се приближава. — Само едно мога да ви кажа: каквото и да видите, стреляйте! Ако изобщо това помогне.

— Сериозно ли говорите? Наистина ли си мислите, че това е в някой от тъпите ви холивудски филми? Трябва съвсем да сте откачил! Не можете просто да пристигнете тук и да започнете да си играете на война!

Някой изкрещя. Миг по-късно се чу единичен пистолетен изстрел. Макар двата звука да прозвучаха някак самотно, единият подейства като катализатор за другия. За частица от секундата се възцари призрачна тишина, в която и неравномерния вой на сирените сякаш замря. После избухна пълна паника.

Кенъли не се обърна да погледне назад. Трябваха му две секунди, за да се справи с полицая, който го водеше, и още пет, за да се освободи от белезниците.

17.

Гледката беше като от филмите, които толкова обичаше да гледа, само че не толкова драматична и не с такива цветове, а черно-бяла и без звукови ефекти. Може би точно затова беше толкова истинска. Улицата пред къщата беше изчезнала. Това, което Бренер в първия момент взе за тъмнина, беше мастилена чернилка, спуснала се безшумно от облаците и простряла се над света като мъртвешки покров, скриващ всички цветове. Нещо от този мрак започна да пълзи и в душата му и да я разрушава бавно, без всякаква болка.

— Какво е това? — прошепна той още веднъж. Този път получи отговор, макар че думите му не бяха отправени към Йоханес.

— Пустотата — също така шепнешком произнесе младият проповедник. — Превърнатата в пустиня страна. Отче наш на небето… започна се!

С ъгълчетата на очите Бренер видя как проповедникът се прекръсти и направи движение, сякаш искаше да приклекне, но се спря като марионетка. Защо ли му хрумна точно това сравнение?