— Какво е започнало? — попита Салид. Бренер все още не можеше да откъсне очи от плашещата тъмнина, но усети, че Салид се обърна и остро погледна Йоханес. — Какво?
— Апокалипсисът — отвърна Йоханес. — Краят на света. Нима не разбирате? Нямате ли очи на главата си? Погледнете!
— Нищо не виждам — каза Салид. — Освен още една възможност, която имаме, разбира се. — Обърна се към Бренер: — Какво ви е? Наред ли сте?
Чувство на истерично удоволствие обзе Бренер. Наред?
— Най-смешният въпрос, който съм чул днес — отвърна той.
Салид кимна с глава.
— Значи сте наред. Хайде тогава да се махаме! Тичайте към колата отсреща! Идвам след вас.
Смешно или не, но тайнствената власт на палестинеца над него продължаваше. Крайниците му се раздвижиха противно на волята. Без Салид да му е казал, взе ръката на Йоханес и го задърпа след себе си към колата на отсрещната страна на улицата, която им беше показал Салид. Беше една от многото коли. Нещо не беше наред с нея, но не можеше да определи какво точно. Може би и с него нещо не беше наред. С тях. Йоханес, Салид и той бяха единствените живи същества в този фантастичен декор и в действителност не търсеха нито къщи, поглъщащи хора, нито мъже, чиито лица се разтваряха в нищото. Все повече и повече имаше чувството, че някаква въртяща се врата го е извела в чужд, недействителен свят.
С всяка крачка, с която се отдалечаваха от къщата, ставаше все по-лошо. Сякаш някой бе изсипал кофа катран върху света. Единственият цвят, който виждаше, беше черният. Небето беше като пометено — никакви облаци, никакви звезди, нищо, само безкрайна чернилка, свързана сякаш със земята с тънки като дим нишки тъмнина.
Кракът му се удари в някаква метална част, която с тропот се търкулна пред него. Бренер погледна след нея. Имаше чувството, че я вижда, но изминаха няколко секунди, преди наистина да разбере какво е. Беше катарама от колан. Кожата липсваше. Както и дървеният приклад на пушката, чието дуло, спусък и стрелкови механизъм откри наблизо. Както и кожената каишка на ръчния часовник встрани. Също и подбрадника на металния шлем, пластмасовите части на ръчната радиостанция, чиито метален скелет проблясваше пред него. Улицата беше осеяна с развалини. Оръжия, парчета от дрехи и оборудване, неща за ежедневна употреба, които момчетата са носили със себе си. Но всичко, което не е било метал или стъкло, беше изчезнало.
Сякаш това прозрение вдигна булото пред очите му и най-сетне разбра какво не е наред с редицата дървета от другата страна на улицата.
Дърветата бяха превърнати в голи, оглозгани стволове, по чиито клони нямаше нищо. Храстите — в причудливи скулптури от извита тел, а пръстта помежду им бе мъртва като черна лава. Всичко живо беше изчезнало, сякаш никога не го е имало. Пълзящият ад беше погълнал не само къщата и хората, нахлули в нея, но и всичко останало навън.
Обзет от надигащата се у него паника, Бренер трескаво се огледа във всички посоки, но широко отворените му от ужас очи не откриха онова, което търсеха. Уличната настилка беше покрита с всевъзможни останки, чиито първоначален вид трудно можеше да бъде отгатнат, но никъде не се виждаха трупове или останки от дрехи, с изключение на онази катарама и нещо, което много наподобяваше рамка за очила — неща, които можеха да бъдат изгубени — например, когато човек бяга от някого. Или от нещо.
— Какво, по дяволите, вършите? — Салид с няколко скока се приближи до тях, размахвайки ръце. Бренер разбра защо се беше върнал още веднъж в къщата, макар че тя всеки момент можеше да се срути върху главата му: беше отново въоръжен. В дясната си ръка държеше автомат, а в лявата — три-четири пълнителя. — Бягайте, по дяволите! — Той блъсна Йоханес, който се препъна, Бренер също продължи, макар да имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Под краката му хрущеше стъкло и метал, а тихо и много отдалечено, но въпреки това на границата на възприятието, продължаваха тайнственото шумолене и шепотът.
Салид пръв стигна до колата, отвори вратата и ругаейки, отскочи назад. Отвътре изпълзя черна, блестяща тинеста вълна и се разля в краката му на стотици хиляди части, които хукнаха във всички посоки. Салид издаде звук, смесица от въздишка и вик и отскочи крачка назад. Йоханес и Бренер също спряха.
С тази кола доникъде нямаше да стигнат. Беше останал само скелетът, металът и стъклото, застанали на оголените джанти като кораб, претърпял крушение. От арматурното табло висяха прибори, прилични на метални вътрешности, които се държаха само на оголените си медни и месингови проводници. Воланът и седалките бяха изчезнали. Автомобилът приличаше донякъде на изгорял. Само дето не беше наистина горял. Нещо направо го беше разяло.