Салид изкриви лице от погнуса и започна да тъпче дребните насекоми, пълзящи пред него. Те се пукаха със странен ясен звук, а фантазията на Бренер беше достатъчно възбудена, за да ги оприличи на тънки, молещи пощада писъци.
Животните не нападаха Салид. Което или който и да ги беше изпратил, не го беше направил, за да унищожат тях. И въпреки това Салид не спря, а продължи още по-настървено. Обувките му тъпчеха малките животинки с такава сила, сякаш не убиваха насекоми, а опасно уродливо животно, което щеше да сграбчи тялото му в лапите си, ако не го убиеше. От устата му продължаваха да излизат странните звуци, прилични на ръмжене. Не престана, дори когато вече нямаше нищо. Настървението му премина в безшумен гняв.
Бренер вдигна ръка и докосна Салид по рамото.
— Стига вече, Салид. Престанете!
Нищо не беше добре, това и двамата прекрасно знаеха. Ако не думите му, то докосването на ръката извади Салид от лошия унес. Той се обърна и така силно отблъсна ръката му, че за малко да го извади от равновесие. Погледна в очите на Салид и видя как огънят на магията изгасна и отстъпи място на бушуващ ужас. Добро чувство в сравнение с това, което го бе завладяло преди.
— Свърши — повтори Бренер.
Салид шумно пое въздух и облиза устните си.
— Съжалявам!
— За какво? — попита Бренер. — Че показахте най-обикновеното човешко чувство?
— Не се овладях. Моля да ме извините. — Поколеба се, после допълни: — Мразя паяци. Глупаво е… Няма да се повтори.
Бренер замълча. Не бяха само паяци. По-голямата част от насекомите бяха други. А вътре в къщата бяха милиони. Защо Салид не реагира там, ако наистина се страхуваше от паяци?
Още преди да формулира въпроса си докрай, знаеше отговора. Прочете го в очите на Салид. Палестинецът се страхуваше от паяци толкова, колкото и от автомати и от хеликоптери или от каквото и да било на този свят. Единственото, от което го бе страх, беше самият страх. Сега той за миг беше взел връх над него. И Салид изгуби контрол над ситуацията, и най-вече над самия себе си, и точно това го изплаши.
Миг след това отново се преобрази и стана такъв, какъвто винаги е бил. Обърна се, известно време гледа вторачено изтърбушения автомобил и накрая силно ритна вратата.
— С това доникъде няма да стигнем — гневно рече той. Взря се в празнотата пред себе си, обърна се надясно, наляво, после отново надясно. Бренер виждаше как трескаво мисли и в същото време все по-бързо се връща към обичайната си роля и поведение. Бренер беше сигурен, че Салид се радва на ситуацията. За него беше предизвикателство. Задача, която трябваше да бъде решена, нещо, срещу което можеше да се бори.
Салид за пореден път се обърна и посочи на запад надолу по улицата.
— Натам! Ще се справите ли?
Бренер кимна с глава, но не помръдна от мястото си. След около тридесет-четиридесет метра улицата се губеше в непрогледна тъмнина. Чак сега забеляза, че не само всички улични лампи, но и всякакво друго осветление беше загаснало. Беше убеден, че в тази тъмнина нещо ги дебне. Хората, дошли, за да ги убият. Или нещо друго, по-лошо.
— Защо не тръгнем натам? — Бренер посочи редицата дървета зад колата. Не можеше ясно да различи какво има отзад, но предполагаше, че е някаква малка тревна площ или парк, може би част от двора на болницата. Нали Салид каза, че са на разстояние само един блок от нея?
— Защото те точно това очакват — отвърна Салид. — Нямам желание да се появя пред оптичните мерници на десетина снайперисти.
След всичко видяно през последните минути думите сигурно и за него самия прозвучаха смешно, но Бренер не каза нищо. Дълбоко в себе си вече се бе отчаял. Не само сугестивното излъчване на Салид го принуждаваше да върши различни неща, които не искаше. Вече нямаше воля да върши нещо. Преди сравни Йоханес с марионетка, но сега проумя, че и той самият е свързан с невидими нишки, дори със сетни сили се е вкопчил в тях.
Изминаха мълчешком известно разстояние от улицата. През цялото време Салид нервно се озърташе и още по-нервно си играеше с оръжието в дясната ръка. Тъмнината ги съпровожда донякъде, но вече не беше толкова непрогледна, както когато я видяха за първи път. В началото Бренер се мъчеше да не поглежда към къщите, покрай които минаваха. Страхуваше се, че ще види зеещи прозорци, домове без врати, без стълбищни парапети, без живот. Тези предположения се оказаха погрешни. Насили се и погледна към фасадата от лявата си страна. Гледката беше съвсем обикновена: в къщата не се забелязваха светлини, но иначе всичко си беше както трябва. Нашествието, опустошило улицата, бе пощадило сградите. Моля те, Господи, и живота, изрече наум Бренер.