Салид внезапно спря и предупредително вдигна ръка.
— Там отпред! — прошепна.
Библейският мрак започваше да просветлява, не само в преносен смисъл. На Бренер му се струваше, че се намират в облак сиво-черна мъгла, който изведнъж свършваше на няколко крачки пред тях. Оттатък примигваха червени и сини светлини, светът отново беше населен от шумове. Чу гласове, викове, сирени и подвиквания, човешки шум от много хора, които се суетяха наоколо. И светлината, и звуците бяха странно приглушени, сякаш достигаха до тях през стена от мъгла. Или се мъчеха да станат действителност.
— Останете тук! — заповяда Салид. Прибяга приведен и само след две крачки се превърна в част от тъмнината. Този път Бренер не се подчини. Мисълта да остане сам беше по-непоносима от всичко, което го очакваше отпред. Салид погледна назад и смръщи вежди, но не направи нищо, за да спре Бренер.
Стигнаха края на тъмното пространство, което свършваше със самата улица. Салид предупредително размаха ръка. Бренер спря на крачка след него, притисна се плътно към тухлената стена на сграда, намираща се точно на кръстовището, и клекна.
Салид бавно се наведе и погледна иззад ъгъла. Бренер направи същото, стараейки се да копира точно движенията му.
Това, което видя, беше сцена от филми и книги, която му беше безкрайно позната и в същото време съвършено различна. Пред тях, най-много на петнадесет-двадесет метра от кръстовището, улицата беше преградена. Три патрулни коли с въртящи се светлини стояха напряко и я блокираха по цялата ширина. Зад тях се виждаха украсените с въртящи се светлини покриви на няколко противопожарни автомобила и линейки. Бренер преброи поне петнадесетина полицаи и много повече цивилни — вероятно зяпачи, които явно много трудно бяха възпирани да не преминат заграждението. В далечината се чуваше вой на още приближаващи сирени. Освен това му се стори, че долавя и шума от хеликоптер, но не беше много сигурен.
Салид посочи едно място от лявата страна на улицата. В първия момент Бренер помисли, че му сочи колата, която се беше ударила странично в една патрулка. В следващия момент обаче разбра какво има предвид Салид — зад сблъскалите се автомобили стояха пет-шест полицаи, обградили с насочени оръжия двама цивилни. Бяха доста далеч, за да се чуе какво говорят, но жестовете бяха достатъчно показателни. Автомобилът явно се беше опитал да пробие блокадата. Беше много голям, американски автомобил. Бренер си отдъхна. Значи поне неколцина са оживели!
— Заети са в разговора — прошепна Салид. — Може да се възползваме от възможността. — Той се замисли за малко и посочи с глава напред: — Доста зяпачи, а?
— Какво имате предвид? — Въпросът на Салид никак не му хареса. Или по-точно нещо в начина, по който го постави.
— Зяпачите са напаст, като чумата — отвърна Салид и гласът му прозвуча почти радостно. — Във всеки случай, поне за едната страна.
Бренер го изгледа въпросително. Салид вдигна оръжието си, провери пълнителя и се ухили на Бренер.
— А за другата са радост.
— Не искате да убивате някого, нали?
Салид успокоително махна с ръка, но усмивката не слезе от лицето му.
— Не се страхувайте! Не смятам да наранявам някого. Мисля да стрелям по една от онези хубави сини светлинки отсреща. Може да предизвикам малко паника.
— И никой няма да пострада?
Салид сви рамене.
— При онова, което става тук, доста хора могат да пострадат, не мислите ли?
Бренер не отговори. Какво ли можеше да каже? Салид имаше право. Освен това знаеше, че нищо, което каже или направи, не може да впечатли палестинеца или да го отклони от намеренията му. Почувства, че този аргумент не беше правилен. Математиката и етиката не винаги можеха да се съчетаят.
Салид приклекна, подпря лакътя на бедрото си и се прицели. Бренер неспокойно го наблюдаваше. Намерението му все по-малко му харесваше. Петнадесет метра не бяха кой знае какво разстояние за безспорно добър стрелец като Салид, но отсреща имаше доста хора и най-малкото отклонение можеше да има катастрофални последици. Бренер не разбираше нищо от оръжия, но се съмняваше, че с автомат може чак толкова прецизно да се стреля, както смяташе да направи Салид. Салид повдигна оръжието на милиметър, цели се дълго, но Бренер сложи ръка на рамото му.
— Чакайте!
Нещо се раздвижи. Сенките между тях и загражденията сякаш оживяха, без Бренер да може точно да определи движението. Нещо се надигаше като черно мастило, което се разтваря на облаци в неспокойна вода. Отново чу пукането и пращенето, но този път прозвуча по-скоро като гласове, довявани от вятъра. Като писъци на изгубени души.