Салид свали оръжието и посочи надясно. Странният ефект се виждаше и там, а от по-голямо разстояние дори беше още по-страшен. Сякаш цялата улица беше оживяла.
Нещо докосна стъпалото на Бренер; леко подръпване, което всъщност не би трябвало да усети през кожата на обувките. Подскочи като ужилен, когато съзря дребната животинка, пълзяща по върха на обувката му. Бързо тръсна крака си и го вдигна, за да я смачка, както преди беше направил Салид. Но веднага застина.
Насекомото не беше единствено. Бяха милиони, виждаха се навсякъде. Чернилката, пробудила улицата към живот, не идваше от Нищото, а от тъмнината наоколо. Бяха навсякъде — по земята, в стените, между краката им, върху обувките, пълзяха в крачолите на панталоните им, появяваха се в мрака зад гърбовете им — пълзяща, пукаща вълна от малки, бронирани чудовища, нито едно, от които не беше по-голямо от малкото пръстче на дете, но безбройни.
Сърцето му заби още по-силно, усети как тялото му се облива в студена пот. За момент се оказа на ръба на паниката, както в къщата. Коленете му трепереха толкова силно, че протегна ръка и се опря на стената на къщата. Но веднага я дръпна, когато нещо твърдо и малко докосна пръстите му.
И там беше пълно с пълзящи твари. Не бяха паяци, както каза Салид, нито бръмбари или мравки или нещо, което Бренер беше виждал преди. Видът им беше толкова необичаен, че за миг дори забрави ужаса си и се наведе, за да разгледа внимателно дребните същества.
Приличаха на съвсем дребни скакалци, само че крайниците им бяха доста по-силни. Бяха покрити с чернокафяви люспи. От триъгълните глави с невероятно големи и знаещи очи излизаха силни щипци, а задната част на телата им беше извита нагоре и завършваше с остро като игла жило, което им придаваше известна прилика с малките люспести скорпиони.
— Погледнете! — Салид посочи напред.
Бренер отдели поглед от стената и проследи движението на Салид. Вълната от оживяла тъмнина приближаваше заграждението на улицата. Движението беше толкова осезаемо, че го забелязаха. Някои от полицаите колебливо пристъпиха към пълзящите сенки, но веднага спираха.
Армията от насекоми обаче не спираше. Движеше се безшумно към хората и като че ли ставаше все по-бърза. Бренер забеляза как един полицай сепнато подскочи и започна да изпълнява странен танц, друг изкрещя и се олюля, отстъпвайки назад.
— Мили Боже, не! — прошепна Бренер. — Моля те, не!
Последната дума беше заглушена от плющящ изстрел. Един от полицаите стреля срещу настъпващите насекоми. От асфалта излязоха искри, но странните насекоми не се спряха. Чернилката заля краката на хората и тръгна нагоре по панталоните. В същата секунда сърцето на Бренер като че ли спря. В главата му изникна споменът за лице, превръщащо се в сянка, ръце, чиито пръсти се оголваха, лишени от плътта и живота. Ето че отново се случваше! Този път ги нямаше милостивите сенки, които скриваха цялата истина от очите. Всичко се случваше сега и тук.
После тъмнината се оттегли. Най-страшният му кошмар не се сбъдна. Мъжете крещяха от ужас и погнуса, избухна паника. Но животните не бяха дошли, за да убиват. Бренер видя как един полицай се подхлъзна и размахвайки ръце, падна в кипящата маса, но не изчезна в нея, както хората в къщата. Изправи се и с викове хукна нанякъде.
— Хайде! — извика Салид. — Сега!
Скочи и хукна, следван от Бренер и Йоханес, които слепешката тичаха след него.
Бренер изпъшка от отвращение, чувайки как под краката му се пръскаха безброй малки твърди тела. Животните не бягаха от тях. Къде ли можеха да отидат? Асфалтът вече не беше асфалт, а кипяща, пълзяща маса, в която на всяка крачка потъваха до глезените и която на вълни се движеше към заграждението и към бягащите хора. Но насекомите не ги нападаха. Бренер като че ли щеше да се чувства по-добре, ако го бяха направили. Мисълта да бъдат атакувани от тези отвратителни създания беше ужасна, но мисълта, че бяха на тяхна страна, му се стори още по-непоносима.
— Колите! — викна Салид. — Тичайте към колите!
Явно имаше намерение да се качат в една от патрулните коли, чиито собственици се бяха присъединили към обезумялата тълпа, но черната вълна стигна много преди тях. Това, което преди Бренер само си беше представял, сега стана пред очите му. Беше доста по-недраматично и точно заради това много по-лошо. За не повече от секунда автомобилите сякаш бяха покрити с черно, вибриращо покривало, потрепваща маса, която прие техните форми и после продължи нататък. След нея останаха изтърбушени корпуси без гуми, седалки и арматурни табла дори без боя. Металните каросерии матово проблясваха, сякаш полирани с пясъчна струя. На два автомобила паднаха предните и страничните стъкла, когато гумените уплътнения изчезнаха, и се разбиха на улицата.