— Проклятие! — Салид спря и трескаво се огледа. Преливащата вълна насекоми мина през краката му като блестяща вода, но той не и обърна никакво внимание. Още едно доказателство, че думите му преди не бяха нищо друго освен защита от обладалия го страх. Направи крачка встрани, отново спря и се завъртя в кръг. Лицето му беше изкривено в гримаса, която изплаши Бренер. Накрая отново затича, прескочи, почти, без да се засилва една от полицейските коли, и махна на Бренер и Йоханес да го последват.
Бренер изпълни заповедта, макар и доста по-тромаво, но Йоханес дори не направи опит да преодолее препятствието. Застана пред автомобила и го загледа. Погледът му беше все така пуст.
— По дяволите, какво чакате?! — просъска Салид.
Бренер му направи знак с ръка да замълчи. Когато погледна в лицето на Йоханес, страхът отново го обзе, още по-силен от преди. Всъщност откакто бяха излезли от къщата, сега за първи път поглеждаше проповедника. Очите му не бяха пусти в истинския смисъл на думата. Имаше нещо в погледа му, но Бренер силно се съмняваше, че е живот. Проумя, че не е единственият, който против волята си следва Салид.
Как можеше да бъде толкова сляп? Наистина ли вярваше, че единствен се е сблъскал с най-лошото, което може да си представи? В сравнение с младия проповедник дори беше в много по-изгодно положение. През последните часове животът му се беше превърнал в купчина развалини, които никоя сила на този свят не можеше отново да залепи, но това беше нищо в сравнение с мъките на духовника. Той не само беше преживял най-лошото, което можеше да си представи, беше направил най-лошото, на което беше способен. Бе убил човек. Нямаше никакво значение дали е било самозащита, умишлено или неволно. Беше отнел човешки живот, а за човек като него това беше престъпление от такава величина, че ужасът, който Бренер изпита при тази мисъл, сигурно не отразяваше и частица от действителността.
— Какво чакате?! — отново попита Салид. Гласът му беше все така нетърпелив, но в тона се усещаше и известна несигурност. Може би не знаеше какво става с Йоханес, но трябваше да е сляп, за да не разбере, че нещо все пак става.
Бренер повтори успокоителния си жест, обърна се към Йоханес и протегна ръка към него.
Измина повече от секунда, преди проповедникът да реагира. Присви очи, погледна протегнатата ръка на Бренер и едва доловимо поклати глава. Не в знак на отказ, а по-скоро искаше да покаже, че не знае какво трябва да направи с предлаганата помощ.
— Елате! — тихичко рече Бренер. — Ще ви помогна.
Йоханес отново не реагира веднага. Бренер нямаше да се изненада, ако беше тръснал глава и беше хукнал обратно. Но в следващия миг Йоханес колебливо протегна своята ръка и хвана тази на Бренер. Послушно се покатери върху колата и продължиха пътя си.
Когато Бренер се обърна към Салид, картината на улицата коренно се беше променила, макар че всичко бе продължило само няколко секунди. Пред тях имаше още три оголени автомобила, стоящи само на джантите си — една пожарникарска кола и две линейки, а по-нататък, в далечината се виждаха още, но никъде не се забелязваха хора. Улицата блестеше пуста. С изключение на тях тримата единствените други живи същества бяха миниатюрните многокраки насекоми с лъскави крила и черни жила. Салид отвори уста да каже нещо, но не успя.
Още не беше свършило. Мракът, от който избягаха, ги последва отново: наоколо изгаснаха светлините.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
„И седмият ангел изля чашата си върху въздуха; и из храма излезе силен глас
от престола и каза: Сбъдна се.“
1.
Светлината изгасна и мракът, който в същия момент се настани зад прозорците на коридора, подсказа на Кенъли, че не става дума просто за изгоряла електрическа крушка. И въпреки това се изненада, когато миг по-късно, след мимолетно колебание застана на прозореца и погледна навън.
Не видя нищо. Улицата се беше превърнала в черна бездънна пропаст, а там, където трябваше да е градът, се простираше огромна равнина, без нито една светлинка. Това беше малко обезпокоително. Намираше се на третия етаж и по пътя насам много добре беше запомнил обстановката. Отсрещната страна на улицата беше оградена от висока по-малко от два метра ограда, зад която се намираше дворът на болницата — обширен парк, в който стърчеше една-единствена, не особено висока сграда, така че реално погледнато, оттук трябваше да вижда целия град. За настъпилата тъмнина можеше да има само едно обяснение — токът беше спрян не само в сградата, където се намираше.