От мислите му го изтръгна леко прошумоляване. Светкавично се обърна и бръкна в джоба си, но усети само гладката пластмасова повърхност на мобилния си телефон. В следващия момент си спомни, че полицаите му бяха взели оръжието. Едно от оръжията му. Шумът не се повтори, но Кенъли беше достатъчно трениран, за да се заблуждава, че е било игра на въображението му или някаква случайност. Докато съсредоточено се взираше в мастиления мрак зад себе си, бавно приклекна и извади револвера, който носеше в калъф, привързан на левия си глезен. Щракването на предпазителя прозвуча като изстрел, но същевременно беше и невероятно успокоително — макар че дълбоко в себе си имаше чувството, че оръжието няма да му помогне. Въпреки това тежестта му действаше успокоително, пък било и заради това, че беше нещо познато, което през целия си живот беше свързвал със сигурност и сила.
— Има ли някой? — попита първо на немски, защото най-близкото предположение беше, че някой любопитен, дочул шум, е излязъл да провери какво става. Когато не получи отговор, зададе въпроса още веднъж, този път на родния си език.
Резултатът беше същият — никой не отговори. Никой не можеше да отговори, защото беше сам. Очите му достатъчно бяха привикнали на слабата светлина и можеше да огледа коридора. Виждаше само геометрични сенки, но не и очертания на човек. Странно… За момент чувството, че е наблюдаван, стана толкова силно, че граничеше почти с убеденост, а обикновено можеше да разчита на усета си. От друга страна, нервите му също вече не бяха в най-добро състояние. Кенъли сви рамене, престори се, че пуска оръжието в джоба си, но само го премести в другата ръка, а със свободната извади телефона, после се обърна към прозореца. Чувството, че го наблюдават, мигновено стана така осезаемо, сякаш нещо го докосна между плешките. Но когато се обърна, коридорът беше все така пуст.
Изобщо къщата беше странно тиха. Истински го осъзна едва в момента, но беше го усещал през цялото време. Твърде тиха. След станалото на улицата — воят на сирените, гласовете, бъркотията, шумът на двигателите и крясъците, да не говорим за изстрелите и хеликоптера, коридорът тук трябваше да е пълен с любопитни, блъскащи се по прозорците хора. Нищо такова нямаше. Точно обратното, като че ли всички обитатели на дома бяха измрели. Може би са избягали или пък местните власти са достатъчно предвидливи и ги бяха евакуирали.
Нещо подсказваше на Кенъли, че това не е обяснението за странната тишина, но се страхуваше да разсъждава за истинската причина.
Може би защото трябваше да потърси причината за другата много по-страшна тъмнина, погълнала града пред него. Не беше само спиране на тока. Изобщо не можеше да става дума за подобно нещо. Дори и без електричество не би трябвало да е толкова тъмно. На небето не се виждаха звезди, макар че нямаше облаци. И освен това не трябваше ли вече да се зазорява?
Кенъли погледна часовника си, но в мрака не можа много добре да види стрелките. Слънцето вече трябваше да изгрява. Освен ако небето не е покрито с много дебели облаци. Без друго през последните дни времето съвсем се беше побъркало.
Отново чу лекото прошумоляване зад себе си, но устоя на желанието да се обърне. Знаеше, че е сам. Отвори телефона, набра само с палец четирицифрения номер, който тази нощ беше набирал, и зачака да чуе сигнала „свободно“.
Сателитната връзка се осъществи веднага, още преди да снеме пръста си от последния бутон. Този път беше съвсем сигурен, че човекът от другата страна чакаше с ръка върху телефонната слушалка.
— Свърши ли вече всичко? Събеседникът му дори не си направи усилието да поздрави. Кенъли ясно усети напрежението в гласа му. Другият изобщо не се стараеше да го прикрива.
Не отговори веднага, което само по себе си направи отговора излишен.
— Не. Имаше трудности.
— Значи още са живи?
— Да — отвърна Кенъли.
— Вие се огънахте. — В гласа не се усещаше упрекът, който думите изразяваха. Прозвуча по-скоро отчаяно. Кенъли се опита да се отбранява.
— Вината не беше моя! Не ми казахте с какво си имам работа. Шестима от най-добрите ми хора са мъртви. Дори не знам какво точно се случи.
— Какво се е случило?
— По дяволите, не знам! — отсечено повтори Кенъли. Беше самата истина. В него нещо отказваше да превърне спомените в картини. Много ясно бе видял какво стана с къщата, но просто не можеше да го изрече. — Нещо излезе от къщата. Не беше Салид или някой от другите.
— Значи, те са живи и са на свобода. Трябва да ги убиете.
— Не мога! — отвърна Кенъли.