— Трябва да го направите! Не подозирате за какво става дума.
— Тогава ми кажете! — настоя Кенъли. — Проклятие, рискувам твърде много! Живота си, кариерата си! А вие дори не ми казвате защо трябва да го направя!
— Няма време за обяснения — отговори гласът от другата страна на телефона. — Но можете да ми вярвате, че нито животът ви, нито кариерата ви ще имат някакво значение, ако не успеете да ги спрете. Трябва да убиете тези хора! Или поне един от тях.
— Един? — изненадано повтори Кенъли. — Без значение кой, така ли? — Ако цялата тази история изобщо беше имала някакъв смисъл, сега и той изчезна. Добре разбираше хората, които искаха смъртта на Салид. Имаше вероятно и доста основателни причини да се иска смъртта на един безобиден йезуитски свещеник и на недотам способен застрахователен агент, защото са се оказали свидетели на нещо, за което не бива да има свидетели.
Но заповед да убие един от тримата без значение кой, беше абсурдна!
— Правилно ли ви разбрах? — попита за всеки случай. — Няма значение кой от тримата ще убия?
— Ако е възможно, убийте и тримата! — повтори гласът. Спокойната разсъдливост, която винаги толкова беше впечатлявала Кенъли, бе отстъпила място на чиста паника. — Ако не успеете, опитайте се да спрете поне единия от тримата! Дано помогне.
— За какво? Не получи отговор.
След миг гласът продължи малко по-спокойно:
— Къде сте сега? Точно?
Кенъли обясни. Измина известно време, преди статичното шумолене на сателитната връзка да бъде прекъснато от гласа, който властваше над живота на Кенъли вече от петнадесет години.
— Добре. След около час и половина ще бъда при вас. Има ли наблизо място, където може да кацне хеликоптер?
— На покрива на болницата.
Кенъли беше изненадан. Даже и много бърз хеликоптер не може да измине за час и половина повече от петстотин мили, а той винаги бе смятал, че тайнственият му събеседник живее много далеч, без значение от кое място на света говореше сега с него.
— Чакайте ме тогава там!
Връзката прекъсна без друго указание. Кенъли продължи да стои съвсем объркан. Гледаше телефона в ръката си и може би за първи път в живота си се запита дали това, което върши, е наистина правилно. Никога не се беше съмнявал в гласа, макар че понякога му възлагаше задачи, които според него бяха безсмислени, а в един или два от случаите — даже неправилни. Но сега се усъмни.
В същото време обаче почувства, че вече е твърде късно за съмненията му. Беше взел решението си преди много време и каквато и да беше цената, днес щеше да я плати.
Затвори телефона, остана така неподвижен още секунда пред черния прозорец, който отразяваше фигурата му като странно разкривена сянка, после отново отвори пластмасовия капак. Номерът, който набра, беше много по-къс от предишния, дори не беше истински телефонен номер. Разговорът се препредаваше през много сателитни връзки и обикаляше земното кълбо чрез специално устройство, за което не знаеха дори преките му началници, преди да попадне в радиомрежата на американската армия. Вместо сигнал „свободно“ чу пукане, после се обади гласът на бордовия телеграфист на хеликоптера, атакувал хотела. Кенъли дори не му даде време да довърши представянето си. Прекъсна го с остър тон:
— Тук командир Кенъли! Каква е позицията ви?
Мъжът му даде исканите координати. Кенъли се опита да пресметне наум. Ако не грешеше, машината не беше много далече оттук. Две-три минути, ако лети с максимална скорост.
— Имам нови заповеди за вас! Обръщайте и се върнете възможно най-бързо!
— Сър! — Изненадата в гласа на офицера се чувстваше въпреки лошата връзка. — Преди две минути се обади генерал Мартин. Заповедта ни е…
— Отменям заповедта му! — прекъсна го Кенъли. — Кодът на пълномощията ми е алфа-червено-Чарли! Моля потвърдете!
Отговорът не дойде веднага. Може би, защото и добре обучените офицери на борда на хеликоптера се нуждаеха от време, за да преодолеят изненадата си. Или може би, защото в този момент отваряха запечатания с червен восък плик, за да проверят истинността на кода.
Кенъли се молеше да не е сбъркал. Преди настъпването на деня дори не подозираше за съществуването на подобен код. Нямаше много хора на света, които знаеха за съществуването му, още по-малко такива, които го ползваха. Единият от посветените беше президентът на САЩ, другият вероятно генерал Мартин, главнокомандващ американските Военновъздушни сили в Европа. И третият беше безименният глас от телефона, намиращ се на разстояние около петстотин мили оттук.
— Потвърдено! — чу се най-сетне гласът на телеграфиста. Кенъли въздъхна с облекчение. — Вашите заповеди, сър?