— Нищо няма да ви направя, не се бойте! Всичко мина.
Бренер се изправи, треперейки. Салид го подхвана. Бренер така се вкопчи в него, че палестинецът сигурно изпита болка. Но не се дръпна, докато не се убеди, че може сам да стои на краката си.
— Трябва да продължим.
Бренер кимна с глава, тръгна послушно след палестинеца, но думите му се сториха абсурдни. Да продължат! Отведнъж думата изгуби съдържанието си и стана безсмислена. Да продължат означаваше да вървят нанякъде. Внезапно изпита чувството, че вече няма никакво „някъде“, където да отидат. След събуждането си тази нощ — Мили Боже, наистина ли това безумие започна само преди няколко часа?! — от едно безумие бе влязъл в друго, още по-лошо, с вярата, че по-лошо не може да има, и все се оказваше на крачка разстояние от обратното.
Онова обаче, от което най-много се страхуваше, беше дълбокото усещане, че и Салид не знаеше къде ще ги отведе това „по-нататък“. Впуснали се бяха в битка, която от самото начало беше изгубена. Вече не знаеха срещу кого се бият и по какви правила се води битката. Събитията ръководеха действията им.
Следваше Салид, без да вижда нищо около себе си и дори не забеляза кога той спря. Палестинецът протегна ръка и Бренер се блъсна в нея. Едва тогава видя, че улицата не е пуста. Към тях приближаваше кола. Фаровете бяха пуснати и двигателят виеше. Автомобилът не се движеше по права линия, а криволичеше. Шофьорът беше или ранен, или пиян, или пък представа нямаше от шофиране. Бренер помисли колко абсурдно е, че забелязва подобни неща — явно и възприятията му се бяха променили.
Скоростта на колата намаля. Бренер видя как Салид вдигна безполезния автомат с празен вече пълнител и го насочи напред. Точно пред тях фордът — бус или ван, Бренер не можа да различи добре — свърна встрани, завъртя се доста неумело на сто и осемдесет градуса и двигателят изгасна. Бренер очакваше да излезе някой, но в продължение на половин минута просто нищо не се случи. После една от двете задни врати рязко се отвори и човек в изцапано светло палто замаха към тях.
— Качвайте се! Бързо!
След всички абсурди, станали през последните часове, на Бренер му се стори съвсем логично; че последваха подканата, без да задават никакви въпроси. Салид преодоля разстоянието до автомобила с две-три бързи крачки, влезе и се обърна, за да подаде ръка първо на Йоханес, после на Бренер. Затвори вратата след Бренер, провери педантично дали добре е затворил и чак тогава се обърна към тайнствения им спасител.
— Кой сте вие?
— Сега това няма значение. — Мъжът седна на шофьорското място и запали двигателя. Бренер установи, че дрехата му не е мръсна, както изглеждаше в началото, а раздрана, на места обгорена и тъмните петна, приличащи на мръсотия, са засъхнала кръв.
— Дръжте се здраво! Ще карам бързо и не знам дали няма да ни преследват.
Бренер се подчини. Йоханес също. За изненада на Бренер след кратко колебание и самият Салид. Седнаха на тясната гола седалка отдясно. Отсрещната страна на автомобила беше заета от масивна метална маса, върху която имаше безброй всевъзможни електронни уреди.
Двигателят запали чак на третия или четвъртия опит и силно изрева, защото мъжът даде много газ. Предположението на Бренер, че шофьорът нищо не разбира от шофиране, се превърна в увереност, когато автомобилът потегли с подскачане, което едва не свали двамата с Йоханес от седалката. Салид превъртя очи, остави празния автомат на пода и балансирайки с ръце, отиде отпред.
— Дали няма да е по-добре, ако аз карам?
— Сигурно — отвърна мъжът на волана, без обаче да отстъпи мястото. Дори не свали крака си от педала на газта, а го натисна още повече. Двигателят зловещо изрева и фордът със силно клатушкане влезе в завоя. Салид се хвана за седалката на шофьора, за да не падне.
— Включете на следващата скорост — предложи той. — Така се удължава животът на двигателя. А и няма да правим много силно впечатление.
Шофьорът направи, каквото му казаха и със силен удар превключи — ако се съди по шума, без да използва съединителя.
— Май не сте опитен шофьор, а? — попита Салид.
— Даже и книжка нямам — призна непознатият. — Но ако ни спрат, е по-добре аз да съм на волана. — При тези думи той вдигна поглед към Салид. За първи път, откакто бяха влезли в колата, Бренер различи чертите на лицето му, макар и само на зеленикавото отражение от арматурното табло. Беше покрито със засъхнала кръв. Напряко през лявата му половина зееше рана, върху която кръвта още не беше засъхнала. Кожата, която се виждаше, беше бледа като на смъртник. Бренер бързо отмести поглед. Не искаше да знае каква тайна носи със себе си непознатият. Дори не искаше да знае защо им помогна.