Кога за последен път в тази страна беше измръзвал човек? През последната война? Или преди двадесет години? Преди десет? Бренер нямаше никаква представа, но беше сигурен, че е било отдавна. В свят, така завладян от медиите, нямаше шанс да пропусне подобна новина.
Може би утре хората щяха да чуят най-сетне сензация, мрачно си помисли той. Или пък напролет, когато снегът се стопи и отдолу се покажат вкочанените им трупове. Буквално видя огромните заглавия във вестниците: ОТКРИТ СНЕЖЕН ЧОВЕК В ТАУНУС. ДАЛИ ТОЙ И НЕГОВАТА ЖЕНСКА СА БЯГАЛИ ОТ СТАДО МАМУТИ, КОГАТО ЛЕДНИКОВАТА ЕПОХА ИЗНЕНАДВАЩО Е НАСТЪПИЛА? По детински глупавата мисъл за миг му се стори толкова забавна, че той широко се ухили. Астрид обаче бързо го върна в действителността с въпроса си:
— Предложението, което ми направи, съдържа ли и застраховка срещу глупост?
— Да — отвърна Бренер. — Но не съм превел последната вноска. Това искаше да чуеш, нали?
Острият му тон изненада и него. Явно студът му действаше по-зле, отколкото му се искаше да признае. Май настроенията му взеха много бързо да се менят. Нямаше нищо чудно — беше му ужасно студено, вече изобщо не чувстваше стъпалата си. Това, което го обезпокои, беше, че дори и болката не чувстваше. Така ли започва измръзването?
Астрид изглеждаше съвсем объркана. Твърдостта в погледа и която за момент се беше скрила, отново се появи. Твърде късно разбра, че обидите и това, което тя смяташе за откровеност, бяха част от опърничавия и характер и начина, по който изразяваше доверието си към някого. А той проигра възможността да го спечели, и то за дълго. От друга страна — какво го засягаше?
В следващия момент тя направи нещо, което го изненада. Спря, измъкна с вдървени пръсти пакета „Марлборо“ от джоба си и му го подаде. Вътре бяха останали само две цигари.
Мирен договор? Да, реши той.
На Бренер не му се пушеше, но оцени жеста и не искаше втори път да наранява малката. Посегна с безчувствените си пръсти, взе едната цигара, пъхна я между също така безчувствените си устни и изчака девойката да му даде огънче.
Устните и гърлото му бяха така премръзнали, че не можеше да усети вкуса на дима. Въпреки това се опита да имитира нещо като лека усмивка.
— Благодаря.
Астрид дръпна силно и веднага изкара дима през носа си. Бренер беше сигурен, че с мъка потиска кашлицата. Тя размаха ръка пред лицето си, за да разсее дима, който влезе в очите и.
— Не пушиш от много време, а? — Астрид само го изгледа и той се почувства някак принуден да добави: — Трябва да ги откажеш.
— Да съм те питала за мнението ти? — Астрид повече не можа да се сдържи и закашля.
— Исках само да бъда учтив.
И за това не го беше молила. Е, добре. Продължиха мълчаливо да вървят. Когато изпушиха цигарите си и почти едновременно ги хвърлиха в снега, Астрид се обади:
— Там отпред се вижда някакъв път в гората.
Бренер проследи с поглед протегнатата и ръка. Не беше обърнал внимание на просеката между крайпътните дървета, растящи на равномерно разстояние едно от друго. Всъщност не беше и гледал внимателно. Ускориха крачките си и спряха пред просеката.
Пътят, ако можеше изобщо да се нарече така, беше широк не повече от два метра и с остър ъгъл влизаше в гората. Короните на дърветата задържаха снега, така че добре се виждаше калният коловоз. Разклонението изобщо не се виждаше. Астрид го беше забелязала само защото на това място бялата стена, образувана от затрупаните със сняг храсти край пътя, прекъсваше.
— Стопански път — каза той. — Да продължаваме.
— Може би води към селски двор, замък или нещо такова. Да опитаме — предложи Астрид.
— Може би — съгласи се Бренер, но може да води и до купчина нарязани дърва на някоя поляна или до хранилка за диви животни. Или продължава на двадесет километра през гората и излиза на друг път. — Той поклати глава. — Ще е лудост да влизаме навътре. Тук поне знаем къде се намираме.
— Така ли? И къде?
— Рано или късно все ще стигнем до населено място — ядосано отвърна Бренер. — Или поне до някое стопанство.
— Някой е влизал с кола, и то не много отдавна — не се отказваше Астрид.
Тя посочи надолу и Бренер нямаше как да не признае, че девойката е по-наблюдателна от него. Не беше забелязал следите от гуми, макар че стоеше точно върху тях. Бяха покрити с тънък сняг, който не ги скриваше напълно.
— Може да са от вчера — каза той, макар че съвсем не смяташе така. Не притежаваше способността на индианците да разчита следи, но беше ясно, че следите са само отпреди няколко часа. — Освен това, откъде знаеш дали следите водят навътре е гората, или излизат от нея?