Салид също замълча за известно време. Когато заговори, гласът му леко трепереше. Бренер забеляза, че така силно се е хванал за облегалката на предната седалка, че пръстите му бяха побелели.
— Накъде ни карате? — попита той.
— Към манастира — отвърна непознатият.
3.
Гърмът от експлозията отдавна беше заглъхнал, но стъклото на прозореца продължаваше да вибрира под пръстите на Кенъли. Глухият трясък, с който хеликоптерът се превърна в пламтяща топка, беше проехтял в ушите му по-скоро като писък, отколкото като взрив. Имаше чувството, че усеща горещината, струяща от пулсиращата светлина зад бетоновата стена от другата страна на улицата. Усещането беше толкова силно, че опряните му в прозореца ръце изведнъж започнаха да го болят. Не можеше да ги дръпне назад.
Както и не можеше да направи каквото и да било или да формулира някаква ясна мисъл в главата си. Единственото, на което беше способен, бе да изпитва невероятен ужас. Този път видя какво стана и нямаше как да го отрече. Мракът бе оживял и бе помел хеликоптера така, както беше погълнал и убил тези, които изпрати в къщата. Но това беше нещо друго. Момчетата знаеха какво вършат, осъзнаваха риска, който поемат. Макар и да не знаеха срещу какъв противник са изправени, все пак разбираха, че е възможно да имат работа със сериозен враг. В крайна сметка нямаше никакво значение дали са убити от палестински терорист, или от някаква мистична сила.
А двамата пилоти в хеликоптера не подозираха с кого се бият. Смятаха, че в непобедимата си унищожителна машина са на най-сигурното място на света, и не знаеха какво ги очаква. Нещо повече — ако наистина знаеха какво правят, със сигурност нямаше да изпълнят заповедта на Кенъли и щяха да вземат на прицел по-скоро него, а не тримата долу на улицата. Той ги измами. Все едно, че бе взел пистолета си и със собствените си ръце ги беше разстрелял.
Странно — до този момент Кенъли никога не се беше замислял за хората, които изпращаше на почти сигурна смърт. Както мнозина от колегите си, се превърна в циник, за когото човешкият живот не бе нищо повече от средство, с което винаги можеше да постъпва както намери за добре — нещо като материална стойност, представляваща сбор от разходите за обучение, екипировка и възможни финансови претенции на евентуални близки. За първи път от толкова време насам изпита чувството, че не просто е разрушил нещо, а че смъртта на двамата пилоти е натоварила съвестта му с товар, твърде тежък, за да го понесе. Какво става с него? Що за мисли го спохождат? За миг Кенъли затвори очи и допря чело до стъклото, но това не помогна. В главата му бушуваше хаос от непознати, страховити усещания и картини, пред които не можеше просто да затвори очи, защото бяха зад клепачите му. Да не би да губи разсъдъка си? Не.
Просто си се научил как да гледаш и какво да виждаш. Гласът, който чу, не беше действителен. Не беше като другите гласове, които чуваше през целия си живот и затова в първия момент дори не обърна внимание на думите, а ги сметна за част от емоционалната буря, бушуваща в мозъка му. Но имаше нещо в тях, което беше еднакво чуждо и различно, и страшно познато. Кенъли отвори очи. Искаше му се да не го прави, но не можеше да постъпи иначе.
Не беше сам. Чувството, че го наблюдават, което през цялото време го беше измъчвало, мигновено се превърна в убеденост. Някой стоеше зад гърба му. Виждаше само сянка, разкривено отражение върху стъклото, което в светлината на пламъците извършваше тайнствени движения, но веднага разбра кой е.
— Какво искаш? — простена той. — Иди си! Остави ме на мира! Махай се!
Фигурата, приела образа на Смит, макар че не можеше да е той, направи няколко крачки към него и се превърна в човешко тяло, което бе толкова неистинско, че предизвикваше ужас. Още не е късно.
Кенъли вече не можеше да понесе напрежението. Никакъв ужас, видян с очите, не можеше да е по-страховит от този, който не виждаше. Обърна се рязко към Смит и вдигна оръжието си. Без значение как колегата му бе успял да надхитри смъртта, дали се беше превърнал в зомби или в митичен демон, можеше да опита да го… Кенъли не довърши нито мисълта, нито движението си докрай. Нищо не можеше да направи.
Смит не беше зомби, оживял труп, изскочил от филм на ужасите. Смит изобщо не беше Смит, а гъмжаща, пълзяща маса от хиляди, милиони преливащи едно в друго многокраки, блестящи… неща, които втренчено го гледаха с миниатюрните си очички. Нещото, изпълващо костюма му и приело формата на лицето му, непрекъснато се движеше, кипеше, вероятно за да устои на силите на земното притегляне, които го дърпаха към пода и искаха да разрушат неестествените му форми. Под разкъсания костюм на Смит сякаш едновременно и в различен такт туптяха десетки сърца. Ръцете и краката на тялото му непрекъснато променяха дължината си, на дланите ту израстваха два пръста, ту скапваха, после отново се появяваха по няколко и отново падаха и се връщаха, носени от невидимите си крачета, за да се слеят в кошмарния образ. Само лицето запазваше формата си, но това като че ли правеше гледката още по-зловеща. Кенъли почувства как сърцето му спира. Ледена ръка се протегна през черепа и започна да мачка мозъка му. Въздухът не му достигаше, не можеше да диша… Полудяваше! Губеше разума си и все повече изпадаше във властта на жестоката халюцинация. Не, грешиш!