— Защо? Какво са ви сторили?
Адрианус тъжно се усмихна.
— Каквото и да са сторили през живота си тримата, то няма нищо общо с причината, поради която ние с вас сме тук, Кенъли. Виждате ли, това е цената, която аз трябва да платя. Давам ви заповед да унищожите три невинни живота и единствено аз нося отговорността за това си действие. Не вие. Опрощавам ви, Кенъли, доколкото е във властта ми. Отговорността е моя. Каквото и да ни очаква, когато… всичко свърши, аз ще се изправя пред моя съдник, не вие.
Кенъли не знаеше дали наистина разбира какво му говорят, но ако тези приказки за опрощение, отговорност и за Страшния съд бяха в истинския, религиозен смисъл, значи нещата не бяха никак прости. Никак! Кенъли не вярваше в Бог. От дете беше убеден атеист и през целия си съзнателен живот остана такъв.
— Ами ако откажа? Сам казахте, че тримата са невинни, макар че това е глупаво, особено що се отнася до Салид. На съвестта на този тип тежат повече хора, отколкото сандвичи съм изял през целия си живот. — Той махна с ръка, когато Адрианус понечи да каже нещо. — Какво ще стане, ако откажа? Може и да сте прав, че съм убивал хора, но никога не съм го правил безпричинно.
— Има причина — каза Адрианус. — Но не е Салид. Причината е в манастира, Кенъли. И в този, който беше затворен вътре. И който вече е на свобода.
— Кой е той? За кого говорите, Адрианус?
Адрианус го изгледа настойчиво и мълчаливо, после му каза.
6.
Пътят беше преграден така, както каза Хайдман, но заграждението не ги спря. Притесненията на Бренер как полицаят ще обясни необичайния си външен вид, също се оказаха излишни. В двата джипа, паркирани напряко на пътя, нямаше никой, както и в импровизирания лагер малко по-нататък. Видяха само празна туба за бензин, около която снегът се беше разтопил и която още миришеше на изгоряло. Салид слезе да огледа и се върна с пушка и три пълнителя. Когато продължиха, Бренер видя и други захвърлени предмети, които се търкаляха в снега. Явно полицаите, които са били на пост тук, бяха напуснали мястото много бързо, за да не каже, че направо са избягали. Бренер не си зададе въпроса от какво. По-добре е да не знае.
Продължиха напред, потънали в мълчание. Салид съсредоточено разглобяваше и сглобяваше намерената пушка, като педантично почистваше всяка част и проверяваше как работи. Йоханес все така се взираше пред себе си с празен поглед. Преди да срещнат Хайдман като че ли за малко се пробуди от странното си състояние, но Бренер вече не вярваше, че духът някога ще намери обратния път от ада, в който беше попаднал. Духовникът беше прокълнат. Направи най-лошото, което може да стори човек като него, и плащаше цената. Не някога, не след някакъв Страшен съд, а тук и сега. А може би от тях тримата той беше най-добре. След известно време не издържа на бездействието, стана и отиде отпред, но не седна на седалката до Хайдман, а се подпря на облегалката му и се наведе, за да погледне през замъгленото стъкло към небето. Не знаеше от колко време вече пътуват и дали още може да разчита на усета си за време, но сигурно бяха минали часове, откакто напуснаха болницата. Отдавна трябваше да е съмнало.
— Съвсем близо сме — обади се Хайдман. — Там отпред ще спра. Бренер проследи кимването с глава и се изненада от това, което видя. В първия момент не разбра за какво говори Хайдман, но сега изведнъж разпозна пътя — дългия, леко наклонен завой, заснежената гора от двете страни и триъгълната, трудно различима просека в храсталака, само на стотина метра от лявата им страна. Преди две-три минути сигурно са минали покрай мястото, където двамата с девойката закъсаха с Мицубишито. Пред тях започваше пътят, който водеше към манастира.
— Не мога да ви придружа по-нататък — каза Хайдман.
— Знам — рече Бренер. Пътят не беше проходим за автомобил, но не това имаше предвид полицаят. Задачата му беше изпълнена. Нямаше да дойде с тях, дори през гората да минаваше четирилентова магистрала.
— Но още не сте отговорили на въпроса ми.
Хайдман въпросително го погледна.
— Без вас нямаше да успеем — каза Бренер. — Защо го направихте?
— Защото съм ви задължен — отвърна Хайдман. В гласа му нямаше никакъв патос и вълнение. Не се усмихна, нито направи някакъв обяснителен жест, но не беше и нужно.
Бренер разбра какво иска да каже. Беше и единственият отговор, който би приел. Върна се отзад при Салид и Йоханес, но не каза нищо.
— Стигнахме ли? — погледна го Салид.
Бренер кимна с глава.
— Останалата част от пътя трябва да изминем пеша. — Посочи Йоханес. — Какво му е? Спи ли?
Салид сви рамене, но когато се изправи, и Йоханес стана след него. Видът му беше страшен: очите бяха все така празни, а движенията му някак… чужди, непривични. Сякаш не беше жив човек, а робот, имитиращ човешки движения не особено успешно.