Тъй като Астрид не можеше да каже нищо на този аргумент, тя не му обърна внимание. Реши да го удари на молба.
— Нека поне да опитаме. Иначе така може да си вървим още кой знае колко километра. Нямам желание да измръзна. — Тя посочи навътре в гората, надявайки се той да се съгласи, и направи още една крачка към него. — Само до първия завой. Ако след него няма нищо, се връщаме.
Бренер проследи с поглед тясната горска пътека. Няколко метра напред тя се сливаше със сенките, които се стелеха в гората като мъгла. Може би някъде там пътеката правеше завой, кой знае… Все едно, Бренер нямаше намерение да влиза навътре.
— Ще се изгубим — рече той. — В най-добрия случай ще изгубим ценно време. Все едно говореше на дърветата. Тоест, по-добре да го беше казал на тях. Те поне не можеха да му противоречат.
— Така може да вървим още много — не се отказа Астрид. — Хич не ми се иска да ми измръзнат пръстите на краката. В гората поне е по-топло.
— Бъди разумна.
Астрид дори не си направи труда да му хвърли някой от инатливите си погледи, а с решителна крачка излезе от пътя и тръгна навътре в гората.
За миг Бренер истински се ядоса. И за още по-кратък миг изпита желание да я остави и да продължи по пътя си. По дяволите! В крайна сметка не му беше дъщеря и изобщо не му беше никаква, че да е отговорен за нея! Щом като толкова иска, нека си намери белята! Разбира се, не направи нито едно от двете. Вместо това изруга не много силно, за да не го чуе, и тръгна след нея.
— Чакай, по дяволите!
Астрид наистина спря и обърна глава към него. Той тромаво подскачаше подире и. Отдавна вече не чувстваше краката си, а вървейки по неравната земя, му беше трудно да пази равновесие. Бренер размахваше ръце, за да не падне по очи. Много добре знаеше каква гледка представлява и това още повече засили гнева му към малката. Не стига, че се стараеше да му създава проблеми, сякаш някой и плаща за това, ами сега го правеше на пълен идиот. Истинско съкровище!
— Е, добре — каза той, демонстративно поглеждайки часовника си. — Пет минути. Ако дотогава не стигнем двореца на Спящата красавица, се връщаме.
— Май днес наистина ти е денят за вицове, а? — отвърна със същия тон Астрид, без ни най-малка следа от веселост. И продължи напред.
— Я кажи — Бренер вече не издържа. — Да не би да си избягала от вкъщи? Или вашите са те изгонили?
Тя сви рамене. Отговори, без да го поглежда:
— Тръгнах си, преди да намерят повод да го направят. А ти?
Бренер не разбра въпроса и.
— Исках да попитам, при теб как беше? Не си напускал родното гнездо, изкара матурата и практиката и като излезе от казармата, накара старите да ти обзаведат едно хубаво апартаментче, така ли?
— Не съм ходил в казармата — механично отвърна той. — Но горе-долу е така. Защо?
— Да-а, и аз така си представях. — Астрид въздъхна. Не каза нищо повече, но мълчанието и беше някак по-различно от преди.
Бренер беше объркан. Това момиче непрекъснато го объркваше, защото се оказа не толкова предвидима, както беше смятал до този момент. Тоест, предсказуема за човек като него, чийто живот в по-голямата си част се състоеше от статистики, числа, пресметнати рискове и комисиони, с една дума. В същото време обаче изпитваше и някаква абсурдна смесица от съжаление и чувство за отговорност. В крайна сметка, макар и не нарочно, той беше виновен сега тя да се намира в това положение. Никой не го беше накарал да спира и да я качва в колата си, още повече — в кола с празен резервоар. Добре, нея също никой не я беше карал да го спира. Въпреки това… ако не беше той, момичето сега нямаше да е тук.
Имаше и нещо друго. Усещаше, че нещо с нея не беше съвсем наред. Имаше проблеми. Агресивността и не беше нищо друго, освен защитна стена, издигната между нея и останалия свят, бодлива ограда, която никой да не посмее да докосне втори път.
Докато вървяха през гората, която ставаше все по-гъста, Бренер се опита да погледне лицето и без да го забележи. Забеляза колко много и беше студено — много повече, отколкото на него. Тялото и беше така стегнато, сякаш се опитваше да върви, без да диша и все по-често прехвърляше раницата от едното рамо на другото. И когато се качи в колата беше бледа, но сега посивялото и лице приличаше на лицето на болен. От време на време устните и се мърдаха, като че ли говореше сама със себе си или като че ли изпитваше болка.
Бренер не посмя да я попита какво и е. И без друго щеше да получи ироничен отговор или изобщо никакъв. Но поне мислено и се извини за някоя и друга казана дума, най-вече за онова, което си беше помислил за нея.