Спомни си случилото се със съвършена яснота — първоначалния ужас, появата на хеликоптера, изригващия сняг пред краката му и звука от изстрелите, достигнал секунди по-късно до тях. Но споменът беше някак откъснат, като на далечен наблюдател. Явно преживяното през последните часове му е дошло много, а може би е стигнал до пределната точка на силите си и повече не може да направи нищо. Даже не беше помръднал, когато видя как мъжът в хеликоптера отваря страничната врата и се прицелва в него. Знаеше, че изстрелът, който ще последва, няма да го пропусне. После двигателят на хеликоптера замлъкна…
Трясъкът на експлозията, която го хвърли на земята, още се носеше в небето като пречупено ехо. Бренер почувства как леден сняг се посипа в яката и ръкавите му и веднага започна да се топи.
Присви очи, вдигна с мъка дясната си ръка, за да се предпази от следваща плесница, и за своя изненада установи, че не Салид го удря. Лицето, наведено над него, беше на Йоханес. Беше много блед и целият трепереше, но погледът му беше се прояснил.
— Наред ли сте?
Бренер предпочете да не поклати глава. Беше му зле и знаеше, че ако се раздвижи по-силно, туптящата болка в слепоочията ще изригне с неудържима сила, затова само примига. Йоханес въздъхна облекчено и се изправи.
Безсъзнанието му не беше продължило дълго, най-много няколко секунди. Салид също бе станал и накуцвайки, идваше към тях. Бренер беше убеден, че не изстрелите от хеликоптера са го улучили, а се е наранил при падането.
— Някой от вас ранен ли е? — попита той.
— Не — отвърна Бренер през стиснати зъби. Много предпазливо вдигна глава, изчака болката да избухне между слепоочията му и въздъхна, когато нищо не последва. Дори напротив — полека-лека започваше да стихва, докато се превърна в поносим натиск. Окуражен от подобрението, се надигна и пое подадената ръка на Йоханес, за да се изправи на крака.
Салид ги наблюдаваше с видима изненада, но не каза нищо, само измери Йоханес с изпитателен поглед, после рязко се обърна и посочи към стените на манастира.
— Да вървим!
И нито дума за това, което стана. Нито поглед към разбилия се хеликоптер, от който само на двадесетина метра зад тях, в храстите, се издигаха дим и огнени пламъци. Станалото — станало, все едно защо и как. Салид явно вече се беше примирил и вживял в ролята, която по-могъщи сили бяха отредили на него и на спътниците му. Или пък просто се страхуваше да не получи отговори на толкова много въпроси.
— Ще се справите ли? — попита Бренер Йоханес, макар че духовникът му помогна да се съвземе. Йоханес продължаваше да трепери, което вероятно се дължеше на студа, който въпреки горещия полъх от пламтящия хеликоптер ставаше все по-непоносим. В очите му имаше обаче и друг, мрачен пламък, който плашеше Бренер. Духът му беше се завърнал от заточението в Ада, но бе донесъл нещо със себе си, а Бренер не искаше да узнава какво е то.
Наближиха манастира. Пътят се оказа по-дълъг, отколкото се бе сторило на Бренер, защото нощта и неестествената светлина изкривяваха разстоянията. Към това се прибавяше още, че бяха на края на силите си. Трябваха им цели десет минути, докато стигнат до извитата арка на портата. Бренер беше толкова изтощен, че се свлече край стената и затвори очи, за да събере сили.
Салид също клекна и шумно задиша. Ръцете му така силно трепереха, че сложи оръжието долу, но отново го грабна и силно го притисна до себе си. Изглеждаше направо смешен. Така, клекнал, свит, здраво стиснал пушката до гърдите си, напомняше на Бренер на джудже, което след дълго търсене най-сетне е намерило съкровището си.
Бренер преброи наум до двадесет и пет. Времето, което му отне броенето, беше повече, отколкото можеха да си позволят, но бе и минимумът, нужен да се посъвземе, ако иска да направи още една крачка. Когато отвори очи, Салид вече се беше изправил. Йоханес стоеше до него и с широко отворени очи се оглеждаше наоколо. Бренер се запита дали изобщо може да види нещо в почти пълната тъмнина, която ги обгръщаше. Той самият беше като сляп. Различаваше фигурите на Салид и Йоханес като призрачни видения в сивата светлина, падаща пред сводестия отвор. Мракът зад тях беше като мракът на Вселената. Или на Нищото.
— Сега накъде? — попита Салид.
Бренер се накани да отговори, но после осъзна, че въпросът беше отправен към Йоханес, а не към него. Йезуитът неразбиращо погледна Салид.