— Защо питате мен?
Салид присви очи. Изглеждаше объркан и някак нерешителен.
— Мислех, че мястото ви е познато — остро отвърна той.
— Никога не съм бил тук.
— Нали казахте, че познавате тайната на манастира?! — Салид рязко пристъпи към Йоханес.
— Знам тайната, но не познавам мястото. Никога не съм идвал тук.
— Момент, момент! Искате да ми кажете, че…
— Добре, всичко е наред — тихо го прекъсна Бренер. — Оставете го на мира! Знам пътя. — Не го знаеше, но беше убеден, че ще го намери. Някой — Нещо — ги беше довело дотук. И определено не го беше сторило, за да ги изостави в последния момент.
Салид обаче не се задоволи неговия отговор. Направи още една крачка към Йоханес и за миг, наистина за много кратък миг, в очите на Бренер отново се превърна в човека, който е бил през по-голямата част от живота си — убиец, който отнемаше човешки живот с лекотата, с която други гасяха цигарата си, и който не познаваше думата „съвест“.
— Не, не е добре! Този човек каза, че знае. По дяволите, рискувах живота си заради тези негови думи! А сега пък ми разправя, че никога не е бил тук!
— Той никога не е твърдял обратното — припомни му Бренер. — Престанете! Не сме тук, за да се нападаме взаимно!
В продължение на няколко секунди беше убеден, че Салид ще насочи гнева си към него, но ядът и напрежението на палестинеца се стопиха така бързо, както въздухът излиза от спукан балон.
— Е, добре — промърмори той. — Тогава ни покажете пътя, и то веднага! Искам най-сетне всичко да свърши!
Бренер се поколеба. Сега беше последният момент, в който трябваше да признае, че и представа няма накъде трябва да вървят. Даже не знаеше какво точно търсят — или пък какво ги беше довело дотук. Нещо дълбоко в него все още се съмняваше в думите на Салид и Йоханес. Беше наистина абсурдно! Не, не абсурдно, а прекалено страшно. Имаше неща, за които човек не биваше дори да помисля, а това, което се случваше тук, беше точно такова.
Преди съмнението му да пробуди недоверието на Салид, той се обърна и мина от другата страна на сводестата арка. Йоханес безмълвно тръгна след него. Салид остана последен. Бренер го чу как сваля предпазителя на оръжието си. Като че ли това, което ги очакваше, може да бъде убито с куршуми! Смешно!
— Наистина ли никога не сте били тук? — попита Бренер, когато пристъпи в опустошения вътрешен двор. Огледа се внимателно, но с периферното зрение долови кимването на Йоханес.
Заставайки на двора, изпита странно чувство. Бяха изминали едва четири дни, а манастирът така се беше променил, сякаш вече беше съвсем друго място. Стояха в средата на изгорени руини, чиито основи като че ли бяха разместени. Голямата сграда на отсрещната страна на двора липсваше. Очакваше да види изпепелени останки, купища развалини със стърчащи от тях греди, но постройката просто беше изчезнала. Взривът явно е бил много силен.
Онова, което беше останало, безнадеждно бе пострадало. Бренер виждаше само сенки и черни очертания, които трудно се различаваха на фона на тъмносивото небе. Сводестата арка на портата, през която минаха, единствена бе останала почти непокътната. Силите, бушували тук, не можеха да бъдат сравнени с експлозията на паднал хеликоптер, дори да е бил натъпкан до пръсване с муниции.
— Не. Никога. — Йоханес отговори на въпроса му чак след няколко минути. — Но винаги съм искал. Да дойда беше… всичко, което някога съм желал.
Салид отвори уста да каже нещо, но с рязко движение на ръката Бренер му даде знак да мълчи. Йоханес не просто разговаряше с него, думите му не бяха и истински отговор на зададения въпрос.
— Това беше единствената причина, поради която постъпих в Ордена — продължи Йоханес. — Те убиха баща ми. Беше попаднал на следите им. Повечето неща, които знам за тях, ги научих от него. Беше журналист. Преследва ги през целия си живот, но накрая го унищожиха. Тогава се заклех да ги унищожа. Погледна Бренер. Тайнственият огън продължаваше да проблясва в очите му, но сега те бяха пълни със сълзи.
— Питахте ме каква е голямата ми тайна — прошепна духовникът. — Е, сега я знаете. Не станах йезуит от убеждение. Всичко беше измама. Исках отмъщение, това е.
— И намерихте вярата си — предположи Салид. Думите, казани от него, изненадаха Бренер, защото сам щеше да ги изрече след секунда, макар и само от съжаление към Йоханес. До този момент не бе смятал, че Салид е способен да изпита подобно чувство.
— Стана по-късно. Но това не прави нещата по-добри.
— Това променя всичко — не се съгласи Салид.
— Аз убих човек — прекъсна го Йоханес и вдигна ръце. — С тези ръце, Салид! Унищожих живот и съм проклет. Сигурно това е наказанието за всичко, което съм сторил.