След безкрайна вечност стигна до арката на портата. Дори не забеляза кога. Пътят дотук го беше превърнал в машина, способна единствено да поставя краката си един пред друг и да се влачи напред, без да вижда накъде върви. Блъсна се в стената и остана да лежи като преобърната костенурка. Не знаеше къде се намира, кой е и какво търси тук.
Стоп! Не беше вярно! Салид — мъжът, който ще бъде твой съдник. Трябваше да убие Салид. Вече не знаеше кой или какво е този Салид, още повече защо трябваше да го убие. Знаеше само, че трябва да го убие. Беше важно за него. Ако не успее, значи всичко, в което е вярвал през целия си живот, е било погрешно.
От малък резервоар, скрит някъде в тялото му, събра сили да се претърколи по корем и да се закрепи на ръцете и краката си. Дланите му щяха да се пръснат, когато с цялата си тежест се опря на тях. Сякаш бръкна в нажежени стъкла. Продължи да се изправя, успя някак да застане на крака и олюлявайки се, мина под извития свод. Беше полусляп, но можеше да чува. Шумове. Тихия шепот на вятъра и на гората. Стъпки. Гласове ли бяха това? Гласове. Гласът на Салид.
Откритието му даде нови сили, но го накара да осъзнае и още нещо — че черпи от последните резерви на онази енергия, която беше нужна за поддържане на самия живот, а не биваше да се използва за движения, мислене и действие. Всяко вдишване го състаряваше с една година. Толкова време не му трябваше. Само няколко секунди! Не повече, отколкото бяха нужни да се вдигне пушката и да се свие пръста около спусъка.
Мислите му се проясниха още веднъж, зрението също стана по-силно. Салид и другите двама бяха само на няколко крачки пред него. Както и първия път, позна палестинеца по това, че единствен носеше оръжие. Мъжът, който ще бъде твой съдник? Не!
Не вярваше на тези глупости. Нямаше нищо вярно в тях, само суеверие! Приказки за примитивни народи и прости умове, но не и за човек като него, научил повече за живота и смъртта, отколкото бе искал. Ще докаже на този проклет човек-насекомо, че не е вярно. Ще умре, но не от ръката на Салид. Кенъли вдигна пушката, прицели се и натисна спусъка.
10.
Салид изохка, политна назад към стената и стисна гърлото си с две ръце. Между пръстите му в ритъма на пулса бликаше светлочервена кръв. Той падна на земята, претърколи се по корем, после по гръб и остана да лежи неподвижен. Движенията му секнаха изведнъж, като на машина, изключена от електрическата мрежа.
Изстрелът можеше да улучи и Бренер. За миг дори му се стори, че изпита болката, отнела живота на Салид, после в крайниците си усети странно гъделичкащо изтръпване. Не изпитваше истински ужас, сякаш чувствата му вече бяха изразходвани. До него Йоханес изплашено вдигна ръка пред лицето си и изхлипа полугласно, но Бренер долови някак отдалеч. Запита се защо, но дори и въпроса не зададе с гняв или огорчение, а с някакво студено, почти научно любопитство. Нямаше смисъл. Защо трябваше да идват чак тук? За да умре Салид на това място?
Чу шум и когато отвори, очи видя как към тях приближава фигура, излязла сякаш от истински кошмар. В призрачната светлина на свода я различи като сянка, но това направи нещата още по-лоши, защото даде достатъчно храна на въображението му да си представи ужаса, който очите не можеха добре да различат.
Мъжът сигурно беше горял, защото дрехите му приличаха на паяжина от сива пепел и полуовъглени влакна, впили се в плътта му. Лицето, черепът и ръцете представляваха ужасна зееща рана, покрита на места с петна засъхнала кръв, като петна от екзема. Изгореният сигурно изобщо не виждаше — очите му бяха затворени или липсваха, а от невероятната топлина устните бяха разтегнати в постоянна усмивка. Мъжът се олюляваше, изглежда единият му крак беше счупен, стъпките му оставяха кървави отпечатъци върху пръстта. Съществото не можеше да е живо, а още повече пък да се движи. Но беше тук, влачеше се като зловеща карикатура на човек, идваше към тях и на всичко отгоре в ръката си стискаше изгорелите останки от пушка. Ако наистина беше стрелял с това оръжие, истинско чудо бе, че не е гръмнало в ръцете му.