Обитателят на килията не се виждаше. Отсреща имаше втори, също такъв нисък проход, който нямаше врата. Астрид погледна натам и повтори подканящия си жест, като едновременно с това показа, че няма да го придружи по-нататък. Вероятно и нейната задача свършваше дотук.
Бренер влезе в съседното помещение. Този път прояви предпазливост и не се удари, но сърцето му щеше да изхвръкне. Макар че студът така трайно се беше настанил в тялото му, че продължаваше да трепери, дланите му бяха мокри от пот. Той беше тук. Съвсем близо. Бренер почувства близостта му, още преди да се обърне към фигурата, която стоеше в другия край и го гледаше. Усети погледа като нещо невидимо, нажежено до бяло, което докосва кожата му и го изгаря, както огънят изгаря летяща пеперуда, дошла твърде близо до светлината. Бренер се изправи, затвори очи и за пореден път събра цялата си смелост. После се обърна. Те всички се бяха излъгали. Салид, Йоханес, изгореният мъж, той. Бяха се страхували от Антихриста. Вместо стария враг, съществото с дяволска опашка, конски копита, рога и пламтящ дъх пред него стоеше висок, слаб млад мъж. Беше малко по-висок от Бренер и облечен в обикновена, дълга до глезените дреха, излязла от мода още преди две хиляди години. Гърдите му бяха опасани със златен пояс. Белезите върху дланите и стъпалата бяха по-малки, отколкото очакваше — не зейнали рани, а тънки червени линии, прилични на зараснали преди много време белези.
Бренер се изненада най-много от годините му. Не изглеждаше нито ден по-възрастен от тридесет и пет и нито бялата брада, нито дългата до раменете снежнобяла коса, избеляла от дългото затворничество, променяха вида му. Лицето му бе лице на тридесетгодишен мъж — останал завинаги тридесетгодишен, който само се опитваше да изглежда по-стар. Единственото, което издаваше, че това впечатление е лъжливо, бяха очите. Не бяха очи на тридесетгодишен човек. Не бяха и очи на старец. Бяха извън времето. Очи на същество, за което един милион години бяха като ден, секунда, цяла вечност — същество, по-велико от човека. Каквото и да беше създанието в образа на този млад мъж с белези по дланите и дребни червени ранички по челото, то беше могъщо. Гневът му, както и пощадата, сигурно бяха неизмерими. Фигурата в бяла дреха вдигна ръка и я протегна към Бренер.
В същия момент той разбра.
11.
— Никога не съм го правил. Дойдох при вас като приятел, а не като съдник.
— Лъжеш.! — каза Юда. — Изпратиха те, за да ни съдиш. Няма да го позволя! Прозрях намеренията ти. Другите можеш, да излъжеш, но мен — не. Знам истинската причина да си тук. Знам какво си.
— И заради това искаш, да ме убиеш.
Юда извади ръката си изпод мантията. В нея нямаше нищо.
— Искаше ми се да мога да го сторя — прошепна. — Господи, искаше ми се да имам сили да го извърша! Но не мога.
Зад него нещо помръдна. Приближи се една сянка, после втора, трета… Нито един от мъжете не носеше факла, затова се виждаха в тъмнината като огромни очертания, но той много добре ги познаваше и знаеше кои са. Опита се да се изправи, но въжетата, с които го бяха завързали, му попречиха. Успя само да си обърне главата и да погледне двете фигури, застанали плътно зад Юда.
— И вие, така ли? — пророни той. — И ти, Симон? Йоан? И вие ли ме мразите?
— Никой не ви мрази, господарю. — Рибарят се приближи и факлата в ръката на Юда освети лицето му. Той не потрепна от топлината. — Всички те обичаме, господарю. Повече, отколкото можеш да си представиш. Дори той. — Рибарят постави ръка на рамото на Юда и се усмихна. Юда направи крачка встрани и ръката на Симон се свлече от рамото му.
— Не му се гневи! Объркан е и търси виновник за онова, което стори. Никога не би ти причинил зло. Никой от нас не би го направил. Всички с радост бихме дали живота си, за да защитим твоя.
— Пуснете ме, щом е така!
Симон сведе поглед и по лицето му се търкулнаха сълзи. Когато заговори, гласът му беше твърд:
— Не можем да го направим, господарю. Ще те убият, ако разберат, че още си жив.
— Никой не може да ме убие. Това е във властта единствено на този, който ме изпрати. Наистина ли мислите, че можете да се противопоставите на НЕГОВАТА воля?
Симон не каза нищо, но отговорът беше ясно изписан върху лицето му. Не вярваше. Знаеше, че не могат. И въпреки всичко щяха да опитат.
— Защо? — попита той. — Нищо ли не разбрахте от това, на което ви учих? Всичко ли беше лъжа?
— Не! — почти извика Симон. Лицето му изразяваше огромна мъка. — Правилно и вярно беше, господарю! Твърде правилно. Не ти сбърка. Ние сбъркахме! Юда е прав. Прекалено слаби сме. Пълни сме с недостатъци и грешки и много лесно се поддаваме на изкушенията на Злото. Искаш твърде много от нас, господарю! Светът ни още не е у зрял за твоята справедливост.