6.
— Нещо не е наред — Стайпър вдигна лявата си ръка към шлема и я натисна на мястото, където се намираше вградената слушалка. За секунда лицето му застина в онова изражение, което издава най голяма концентрация. После сне ръката си и изруга: — По дяволите!
— Какво има? — попита Макормък и автоматично посегна към кабела, свързващ шлема му с вътрешната уредба на хеликоптера. До този момент не беше се включил, макар че това противоречеше на правилата. Защо ли да го прави при такъв рутинен полет?
— И те вероятно още не знаят. Изглежда са нападнали базата „Конър“ — отговори Стайпър.
— Макормък го изгледа с широко отворени очи, но не успя да зададе втори въпрос, защото Стайпър рязко увеличи скоростта и той буквално бе хвърлен назад в креслото. Като стоманена стрела „Апах“-ът полетя на изток.
7.
За едно нещо Астрид беше права. Под защитния покрив на преплетените клони наистина беше по-топло, отколкото на открития път. Чувствително по-топло. Температурата сигурно беше под нулата, но на откритото вятърът безпрепятствено проникваше през дрехите му и отнемаше и малкото телесна топлина, която успяваше да произведе. Случи се и още нещо, което не беше предвидил. След като веднъж свикна да върви по неравната горска почва, ходенето не представляваше никаква трудност, дори му беше по-лесно, отколкото по асфалта — между другото факт, който установяваха много хора, живеещи в бетонните градове и за разстояние повече от сто метра веднага се качваха в автомобила си.
Естествено не спряха на първия завой, нито пък се върнаха. Бренер дори не се противи, когато Астрид продължи напред, а мислено вдигна рамене и се подчини на неизбежната съдба. Нямаше вече никакво желание да спори. Беше го обзела странна умора, сякаш студът запълваше тялото му с невидими оловни тежести, които не само опъваха крайниците му, но парализираха и мислите и волята му. И най-вече желанието да се впуска в безмислен словесен дуел с една шестнайсетгодишна пикла. Защо ли?
Пътеката направи още един завой, почти под прав ъгъл, така че Бренер не можа да види какво има зад него и за малко да се блъсне в портата от тежко ковано желязо, която преграждаше пътя. Спря на по-малко от десет сантиметра от ръждясалите метални стълбове. Беше толкова неочаквано, че му трябваше малко време, за да осъзнае напълно какво вижда пред себе си.
— Още ли мислиш, че пътеката води към купчина дърва? — обади се Астрид зад гърба му. Изобщо не правеше усилия да прикрие триумфалната нотка в гласа си. От известно време насам Бренер изобщо не го вярваше, но не виждаше причина да си признае. Освен това смяташе триумфа на Астрид за малко подранил — меко казано. Точно обратното. Колкото повече гледаше препятствието, толкова повече се убеждаваше, че находката доказва неговата правота.
Портата беше доста масивна; стара — или прастара, ако трябва да е по-точен, — но достатъчно здрава, за да устои на опитите да бъде отворена без ключ. Не стоеше самотно на пътеката, а беше част от впечатляващо голяма ограда, която се губеше от двете страни в гората и на равни разстояния се държеше от зидани колони. Оградата беше висока два метра, а най-отгоре беше увенчана с ред островърхи шипове.
— Какво има? — нетърпеливо попита Астрид. — Отвори я.
Бренер се поколеба. Беше само усещане, но все пак…
— Не знам — каза той. — Може би е по-добре да се връщаме.
— Да не си полудял? — Астрид невярващо опули очи. — Вижда се, че тук живеят хора. Да не би да искаш още един час да газиш през снега?
Не, не искаше и вече беше разбрал, че се приближават до човешко жилище — вероятно замък или голямо стопанство, скрити в гората. Въпреки това не се решаваше да посегне. В професията си беше развил усет да различава кога една табела с надпис „Влизането забранено“ е сериозно предупреждение и кога — не. А това тук беше сериозно, макар че никъде не се виждаше табелата. Отново се обърна към портата и я огледа още веднъж, този път много по-внимателно.
Отделните прътове от решетката бяха дебели колкото палеца на ръката му и високи над два метра, а разстоянието между тях само изглеждаше голямо. В действителност не беше. От пръв поглед ключалката приличаше на безформено кълбо ръжда, което само при остър поглед може да се разпадне, но и това впечатление лъжеше. Трябваше му само секунда, за да открие тънкия червеникавокафяв пластмасов кабел, увит около едната от пръчките и влизащ в ключалката.
Проследи с поглед кабела до едната от зиданите колони вдясно от пътя, където изчезваше в земята. Втора жица, този път в маскировъчно зелено, като каменната колона, вървеше до върха и и продължаваше една педя по-ниско от шиповете, по продължение на цялата ограда. При нормални обстоятелства никой не би го забелязал. Той го откри само защото от студа кабелът беше покрит с тънък слой скреж, върху който светлината се пречупваше.