Светът нямаше да загине, но щеше да бъде друг. Съвършено различен от този, който можеше да си представи.
Напусна развалините последен. Другите трима го чакаха в края на гората. Макар че времето вече нямаше никакво значение, дори може би не съществуваше истински, усети, че дълго го бяха чакали. Както и другите видения преди, и последното изчезна за частица от секундата. Не преживяваше събитията истински, а си спомняше за тях, отведнъж и за всичко, а не на части. Въпреки това беше сам, когато съзнанието му намери обратния път към действителността. Дълго остана така — време, през което просто стоеше и трепереше. Могъществото на това, което научи, не оставяше място в душата му за други чувства. Нямаше място за съмнение и за въпроси. Нямаше „защо“. Никаква истинска причина, поради която той е избран. Беше той, защото така трябваше и това беше единствената причина. Тя беше достатъчна.
Бе станало още по-студено. Когато излезе от арката, която до този момент го пазеше, в лицето го блъсна леден вятър. Бренер потрепери в тънкото яке. В каквото и да се беше превърнал, една част от него все още си оставаше жив, чувстващ човек, който усещаше студа и болката, страха и мъката. Накрая, съвсем накрая, щеше да изпита и смъртта или това, което следваше след илюзията, която до този момент бе смятал за живот.
Снегът заскърца под краката му. Във воя на вятъра се примесиха и други, непознати звуци — пръхтенето на конете, неспокойно риене с копита, звук от мокра, тежка кожа, звънтене на стомана.
Първият кон беше бял, а този, който седеше върху него, бе смъкнал от себе си всички съмнения. Йоханес беше спечелил битката със самия себе си и бе останал победител.
Вторият кон беше огненочервен, а върху гърба му седеше изгореният мъж, преследвачът им, но сега беше здрав и без белези, защото бе преминал през огъня и бе пречистен.
Върху третия кон, черен като нощта, седеше този, когото някога наричаха Бащата на смъртта. Салид никога вече нямаше да убива. Бе прозрял стойността на живота и смъртта и така бе преодолял собствената си смърт. Четвъртият кон беше сивожълт и потрепваше с копита в мътната светлина.
На две крачки от другите Бренер спря и още веднъж се огледа. Погледът му обходи руините на манастира, края на гората и черното беззвездно небе, накрая се спря върху конете, сплъстената им козина и ноздрите, от които като огнен дъх на митични дракони излизаше сива пара. Животните бяха неспокойни.
Беше време. Бренер посегна към седлото на последното животно и с лекота се метна отгоре му. В момента, в който го направи, по цялото му тяло се разля спокойствие и непоколебимата вяра в това, което предстоеше да се направи, и в начина, по който трябваше да стане.
Срокът беше изтекъл. Жителите на този свят бяха получили своя шанс и сега той и останалите трима трябваше да решат дали добре са го използвали или не.
Ярка светкавица разцепи небето на две и падна някъде навътре в гората. В снега се примеси леден дъжд. Воят на вятъра изведнъж прозвуча като въздишка, сякаш самото Сътворение навеждаше глава, предусещайки идващото.
Четиримата конници на Апокалипсиса обърнаха конете си и потеглиха в нощта.