— Виждаш ли това? — Той посочи жицата. Астрид кимна с глава, но по изражението на лицето и Бренер разбра, че не схваща за какво става дума.
— Контактен кабел — каза натъртено. — Вероятно е част от алармена инсталация, която веднага ще изпищи, ако някой само докосне оградата. Онова там също. — Докато проследяваше жицата, откри нещо, което показа на Астрид. — Сянката отзад, вдясно от големия дъб. Виждаш ли я?
Астрид присви очи и се съсредоточи.
— Камера…? — прошепна тя.
— При това доста модерна — потвърди Бренер. — Някой е положил големи усилия да запази местенцето от любопитни погледи. Не знам дали е добре да продължаваме.
— Как мислиш, какво има оттатък? — сърдито попита Астрид. — Замъкът на Франкенщайн?
Бренер не се засмя. Думите и не му се сториха никак смешни. От опит знаеше, че хора, които така старателно пазят собствеността си, имат причина, или поне така смятат, което практически означаваше същото и реагираха невъздържано, ако предупрежденията им не бъдат взети под внимание. Освен това не виждаше и възможност да продължат. Портата беше заключена, нямаше нито дръжка, нито звънец или нещо подобно. Само за потвърждение на мислите си той протегна ръка и разтърси портата. Резултатът беше такъв, какъвто предполагаше — тя не помръдна. Беше толкова стабилна, както изглеждаше.
— Да се връщаме — отново предложи той.
— Няма да мръдна и крачка! — отвърна Астрид с тон, който показваше, че думите и са съвсем сериозни. Направи няколко крачки встрани, така че застана точно пред видеокамерата, която Бренер и беше показал. — Хей, вие вътре! — извика тя, размахвайки ръце. — Ако ни виждате, чуйте: имаме нужда от помощ! Закъсахме с колата!
За момент Бренер не знаеше кое точно чувство взе превес у него — гневът от твърдоглавието на Астрид или от това, че той не се сети да направи същото. Вероятно девойката се заблуждаваше, че ако ги виждат, ще могат и да ги чуят, но жестовете и и най-вече видът и трябваше да подскажат на всеки, че не са се заблудили по време на неделната си разходка.
Не последва никаква реакция. Астрид продължи още известно време да ръкомаха и с двете ръце, повтори думите си в различни варианти, кривеше се пред камерата, но от другата страна нямаше никакъв отговор. Нито порталът се отвори, нито се чу глас от скрит високоговорител, макар Бренер да очакваше и едното, и другото. Не се появи никой, за да им помогне. Или не ги бяха видели, или не искаха да ги видят.
— Добре тогава. Ще опитам другояче — каза най-накрая Астрид. Тя тропна с крак и в този момент Бренер я оприличи на сърдито дете. После се приближи до оградата, вдигна ръце и несръчно започна да се катери нагоре по ръждивата решетка.
— Ей! — уплашено викна Бренер. — Какво си намислила?
— Нали виждаш — отвърна Астрид, без да спира. — По-добре не задавай глупави въпроси, а ми помогни.
— Не можеш просто… — започна Бренер, но бързо скочи напред, когато тя се олюля и за малко не падна. В последния момент обаче се хвана, но върху дясната и ръка се появи дълбока драскотина, която започна силно да кърви. Тя изруга и слезе от портата, притискайки дланта си под мишницата. Лицето и беше изкривено от болка.
— Мога и още как — каза тя кисело. — А ти ако искаш, остани тук и мръзни. Или пък се върни обратно при колата. Ще ти пратя такси, щом се добера до телефон. Честна дума.
— Дай да видя ръката — предложи Бренер. Остана искрено учуден, че след задължителния опърничав поглед тя измъкна дланта си изпод мишницата и я протегна към него. Драскотината беше наистина доста дълбока, вероятно не опасна при условие че раната бъде почистена и добре превързана, преди да се възпали. — Не изглежда никак добре — рече той.
— Знам — изсумтя девойката. Явно схващаше, че разбира от първа помощ малко повече от нея, защото рязко дръпна ръката си обратно и гневно го изгледа. — Още една причина да не стоим повече тук като глупаци. Какво сега, ще ми помогнеш ли или не?
Бренер мисли само секунда. Разумът му казваше, че е лудост да се съгласи с предложението на момичето. Трудно можеше да не забележи, че притежателят на имота не желае чужди посетители. Може би контактният кабел и видеокамерата не бяха всички охранителни средства, с които беше защитено мястото. Ами ако попаднат на кучета или въоръжени постове, които първо стрелят, а после гледат какво са улучили? От друга страна, краката му, които междувременно се бяха превърнали в безформени ледени топки и сигурно щяха да замръзнат в земята, ако постои още малко тук, твърдяха точно обратното и фантазията му май ги следваше. В крайна сметка не се намираха в Дивия Запад. Не бяха взломаджии, а хора, които наистина се нуждаят от помощ, може би по-спешна, отколкото беше готов да си признае.