— Добре — склони той. — Но когато минем оттатък, ще правиш, каквото аз кажа, ясно ли е? Никакви спорове, никакви компромиси. Ако срещнем някого, ще говоря аз, а ти ще си затваряш устата.
— Добре, татенце.
Бренер остана сериозен.
— Не се шегувам. Някой е положил огромни усилия да защити собствеността си и не знам дали ще е особено въодушевен, ако отведнъж потропаме на вратата му.
— Още по-малко въодушевен ще е, ако полицията потропа на вратата му и го попита откъде са се взели двата премръзнали трупа пред имението му. — Думите на Астрид прозвучаха също толкова сериозно, колкото и неговите. Той си спомни колко безпомощна беше, когато се опитваше да се покатери през оградата. Сигурно силите и бяха накрая. Неговите, между другото, също.
Бренер пръв тръгна да прескача — начинание, което се оказа много по-трудно, отколкото очакваше. Пръстите му така се бяха вдървили от студа, че с мъка се държеше за ръждивите пръчки, а усилието да дръпне тялото си нагоре предизвика пареща болка в дланите, от която в очите му се появиха сълзи. Астрид беше достатъчно дипломатична да не издаде нито звук, само го гледаше мълчаливо, но Бренер съзнаваше, че не изглежда много по-сръчен от нея преди малко. Високата два метра ограда, която, гледана отдолу, нямаше вид на кой-знае колко трудна за прескачане, се оказа непреодолимо препятствие. Цялото му тяло трепереше от напрежение, когато прехвърли единия си крак от другата страна и заопипва за опора.
— Само внимавай да не си нараниш някои скъпоценни анатомични органи! — извика отдолу Астрид, широко ухилена.
— Ха, ха, много смешно! — отвърна Бренер, но все пак стана по предпазлив. Малката имаше право. Ако се подхлъзне по заледения метал, не само ще се нарани, ами направо ще се набучи като препарирана пеперуда във витрината на колекционер. Внимателно постави стъпало на една напречна пръчка, натисна няколко пъти, за да изпита здравината и, и протегна ръка. — Качи се, ще ти помогна.
Астрид го последва. С известна завист Бренер отбеляза, че въпреки ранената си ръка този път тя се качи доста по-умело от него. Трябваха и само няколко секунди, докато стигне протегнатата му ръка. Той я изтегли нагоре.
— Внимавай с шиповете, опасни са.
Много внимателно Астрид прехвърли първо единия, после другия си крак през оградата, като при това няколко пъти докосна кабела. Ако досега не ги бяха видели на някой монитор, сигурно в момента някъде вече мигаше съответната лампичка. Това е добре, помисли си Бренер. Последното нещо, което искаше, беше наистина да ги помислят за крадци.
Астрид беше прехвърлила оградата и се опитваше да слезе от другата страна, като здраво се държеше за ръждивите пръчки. Само че беше забравила раната си, защото изведнъж изгуби опора, размаха ръка във въздуха, изгуби равновесие и с лек вик политна назад. Бренер се опита да я задържи, но и той забрави, че не е стъпил на равна земя. Миг по-късно и двамата тупнаха долу, хванати един за друг.
Не паднаха много от високо, а и почвата отдолу беше тинеста, което донякъде смекчи удара. Въпреки това доста ги заболя. Бренер остана да лежи няколко секунди замаян, защото Астрид беше паднала върху него с цялата си тежест — не повече от петдесет килограма, което изкара въздуха от дробовете му. Пред очите му играеха кръгове. Не, не трябваше да прескачат проклетата ограда.
За първи път, откакто се срещнаха, бяха толкова близо един до друг, вярно, само за секунда, и то не по тяхно желание, но дистанцията, която Астрид спазваше, бе значително прекрачена. Бренер видя как в очите и избухна паника, тя скочи толкова бързо, че отново се подхлъзна и се приземи до него в тинята. Този път падна по-лошо, защото се озова в една локва. Когато се изправи, лицето и косата и бяха целите в тиня.
— Заболя ли те? — попита Бренер, надявайки се наистина да е така. Разбира се, не и желаеше нищо лошо, просто леко натъртване, навехнат малък пръст или симпатична синина на дупето. Достатъчно го беше ядосала, за да си позволи мъничко злорадство.
Астрид ядосано тръсна глава, когато той, подпрян на едното си коляно, и протегна ръка. Тя може би не, но той със сигурност се беше наранил — лявата китка ужасно го болеше. Със стиснати зъби вдигна ръкава на пуловера и огледа ръката. Нищо не се забелязваше, но туптенето ставаше все по-силно, макар че можеше да движи ръката си. Сигурно съм я изкълчил, помисли си. Казваха, че изкълченото боли повече от счупено, и май имаше нещо вярно в това.