Усети, че Астрид го гледа, тръсна глава и смъкна ръкава, обръщайки се в същото време към видеокамерата. Така ли му се стори, или наистина помръдна?
За всеки случай вдигна високо и двете си ръце, размаха ги силно, сочейки първо себе си и Астрид, после оградата и накрая в посоката, където предполагаше, че се намира сградата.
— И какво трябваше да значи това? — полюбопитства Астрид.
— Искам да съм сигурен, че няма да ни помислят за крадци и да пуснат кучетата си или да пристигнат с насочени пушки.
— Крадци ли? — Астрид се изсмя, свали очилата си и се опита да изчисти стъклата с крайчеца на пуловера си. — Ако изобщо някой ни е наблюдавал, сигурно си е легнал от смях. Може да ни попитат как така с този номер още не са ни взели в цирка.
Бренер не се засмя, а с престорено старание се захвана да изтупва мръсотията от дрехите си. Или поне се опита да го направи. По някакъв начин Астрид съумяваше да го накара да се чувства виновен за злополучното положение, в което се намираха. Освен това нищо друго не мразеше така, както усещането, че изглежда като глупак, а точно това правеше непрекъснато, откакто пътищата им се бяха кръстосали. За стотен път тази сутрин Бренер прокле собствения си мързел, всички същества от женски пол на Земята, а най-вече компанията на кредитната си карта, на чиито обещания така глупаво беше повярвал.
След като с доста усилия успя да направи от парчетата засъхнала кал върху панталона и пуловера си същия брой мръсни и влажни петна, той се обърна, измина няколкото крачки обратно до портала, старателно избягвайки да гледа в нейната посока и мълчаливо тръгна напред. Чу, че девойката стана и го последва.
Пътят продължаваше и от тази страна, но вече беше в доста по-добро състояние. Зад следващия завой, който се оказа само на десетина крачки, изровената вада, по която вървяха досега, изведнъж премина в тясна асфалтирана пътека. Храстите отляво и отдясно бяха грижливо окастрени, тук-там се виждаха места, където настилката съвсем скоро е била подновена. Не знаеше дали така започва манията за преследване, но у Бренер все повече се затвърждаваше убеждението, че не трябва да са тук. Жалкото състояние на пътя от другата страна на оградата не беше случайност. Който и да живееше тук, полагаше голямо старание да не бъде открит.
— Какво ли може да е това? — попита Астрид след известно време. Междувременно го беше настигнала. — Замък или манастир?
— Нямам представа — отвърна Бренер. — Скоро ще разберем. Надявам се.
Изминаха стотина или двеста крачки в пълно мълчание, после Астрид се обади:
— Между нас двамата нещата май не вървят добре, а? Той изненадан спря и се обърна към нея.
— Кои неща не вървят добре? — попита той натъртено. След това, без да и даде никаква възможност да отговори, продължи с доста по-остър тон: — Нямам представа какво между нас трябва да върви, дете. Положението ни е доста скапано, но с малко повече късмет след няколко минути всичко ще свърши, пътищата ни отново ще се разделят и, да се надяваме, никога повече няма да се срещнем.
Астрид се обърка, пролича и. Атаката му дойде съвсем изненадващо и — както и той против волята си, призна — неоснователно, че тя не разбра какво става.
— И нека да си изясним нещата-никой не те с карал да тръгваш на стоп в това отвратително време и никой не те е карал да се качваш в колата ми. Така че да не ти хрумне да разправяш наляво-надясно някакви глупости, о’кей?
Погледът на Астрид изведнъж стана студен и стъклен като леда по клоните.
— Надценяваш се, старче. За момент си помислих, че си наред, но и ти не си по-различен от останалите тъпи задници. Със сигурност няма да разправям глупости наляво и надясно…
Бръмченето на приближаващ автомобил прекъсна думите и. Двамата с Бренер се обърнаха едновременно и видяха светещите кръгове от чифт фарове, които бързо се приближаваха. Значи все пак някой ги е наблюдавал на видеокамерата?
Бренер бързо отстъпи в края на пътеката и впери поглед във фаровете. Зад светлината се появи масивно очертание, което постепенно прие ръбестата форма на стар модел джип, който в последния момент спря буквално на по-малко от метър пред краката им. Страничното стъкло се плъзна надолу и отвътре надникна едно брадато лице, загърнато в подплатена с кожа качулка. Брадата и кожата имаха почти еднакъв цвят и беше трудно да се различи къде свършва едното и започва другото. Очите ги гледаха не особено дружелюбно.
— Здравейте — каза Бренер, което може би не беше особено остроумно, но затова пък единственото, което му дойде наум в момента.