Салид прокара през лицето лявата си ръка, напъхана заради хапещия студ в две ръкавици, и изкриви устни, когато усети лед в брадата си. Поне според представите на средноевропееца Салид беше добре изглеждащ мъж — обстоятелство, което неведнъж беше превръщал в свое предимство. Приятелите му твърдяха, че прилича на Омар Шариф в най-добрите си години. Враговете му също не го отричаха, но никога не пропускаха да добавят, че му липсват както чарът на Шариф, така и светското му поведение, но затова пък погледът му бил лукав като на плъх. В момента обаче се чувстваше като премръзнал плъх.
За него и за останалите петима човека, които от миналата вечер клечаха тук и се надпреварваха да мръзнат, внезапната промяна на времето беше добре дошла. Студът и дъждът прогониха от и без друго безлюдния район и последните любители на разходките, а никой, който е с всичкия си, не би дошъл дотук с кола, без да има наистина уважителна причина. Единственият път, който не можеше да се види на нито една карта и който водеше към оградените с бодлива тел бараки на два и половина километра навътре, които също не бяха отразени на никоя карта, беше труден за изминаване и при добро време. А сега, както беше размекнат и наполовина отнесен от дъжда, беше истинско безумие човек да се движи с автомобил по него, ако този автомобил не е с вериги или още по-добре — амфибия.
Салид и останалите петима бяха пристигнали пеша преди повече от дванадесет часа. Нямаше обаче да се върнат пеша или поне не по същия път, по който бяха дошли, защото в леденото тресавище зад себе си бяха скрили малка изненада под формата на четирикилограмова осколочна граната, в случай че някой реши по никое време да подложи на специален тест за издръжливост амортисьорите и осите на автомобила си. Ако човекът наистина беше взел подобно решение, краят на експеримента му щеше да е доста трагичен. И щеше да настъпи много бързо.
В момента шестимата представляваха недотам приятна гледка. Подплатените им с кожа якета бяха потъмнели и натежали от влагата, а лицата им бяха зачервени от студа, но в същото време и бледи, защото през изминалата нощ никой от тях не беше спал повече от един час. Панталоните от маскировъчен плат, които с падането на първите снежинки веднага промениха ефекта си, бяха опръскани с кал и така се бяха втвърдили, че при най-малкото движение пращяха като станиол. Въпреки това Салид бе доволен. Дъждът беше отмил всички следи, а снегът, завалял преди половин час, покри и пепелта от малкия огън, който си бяха палили. Бяха така грижливо скрити, че и най-малката светлина не би разкрила присъствието им.
Единственото чисто нещо по тях бяха оръжията им — четири руски автомата „Калашников“, един американски М16 и реконструираната пушка ОЗ на Салид, прецизно германско оръжие, което допълнително беше оборудвал със саморъчно направен, но изключително ефективен заглушител и с уред за нощно виждане. Това беше характерно за Салид, една от малкото му слабости, които си позволяваше — винаги да използва оръжията на тези, срещу които се бие. А ако не отговаряха на изискванията му, тогава ги подобряваше. Салид беше единственият в групата, който не бе вдигнал качулката на якето си. Въпреки хапещия студ седеше гологлав и дори не си правеше труда да извърне лицето си на другата страна, а не към вятъра. Независимо че от всички може би най-много страдаше от студа.
— Идват.
Салид вдигна глава, погледна на юг, присвивайки зачервените си очи, и несръчно посегна към радиостанцията, подпряна на едно дърво до него. Бутна я, изруга тихичко на родния си език и свали със зъби ръкавицата. Под нея се показа черната кожа на втората ръкавица, бръкна в калта и извади апарата за антената. Избърса го старателно в якето си и натисна копчето за разговор.