Брадатият не отвърна на поздрава, а няколко пъти подред погледна ту него, ту момичето, преди да отвори вратата и да слезе от джипа си. Тоест, не слезе, а с мъка се изхлузи навън. Джипът беше толкова голям, колкото са всички джипове, но в сравнение с непознатия приличаше на детска играчка. Бренер никога досега не беше виждал толкова огромен човек.
— Кои сте вие? — попита той. — Намирате се в частен имот. Не видяхте ли табелата?
— Каква табела? — отвърна Бренер. Добре се започваше. Точно така, както се беше опасявал. Дали и останалите му прогнози за бъдещето бяха толкова верни?
— Тази, на която пише „Частна собственост. Влизането забранено“ — натъртено отвърна непознатият.
— Нямаше никаква табела — обади се Астрид. — Или поне ние не видяхме такава. Исполинът я изгледа и изведнъж заприлича на великан в изключително лошо настроение.
— Сигурно пак е паднала — въздъхна той. — Вече десетина пъти я кова, но просто не държи.
— И дърветата вече не са това, което бяха — опита се да остроумничи Бренер. Ако се беше надявал с тази плоска шега да подобри настроението на огромния мъж, остана излъган. Погледът на тъмните очи се съсредоточи изцяло върху него и изражението му стана малко по-недружелюбно, отколкото когато гледаше Астрид.
— Предполагам, че порталът и оградата също са паднали, или и тях не видяхте?
— Трябва ни помощ — отвърна Бренер. — Вижте, знам, че сме в частна собственост. Не искаме да ви създаваме неприятности, но…
— Свърши ни бензинът — намеси се Астрид. — На четири-пет километра оттук. Тръгнахме да търсим бензиностанция и съвсем случайно открихме пътя насам. Можете ли да ни помогнете?
Бренер с изненада забеляза дружелюбния тон в гласа на Астрид, който до този момент не беше предполагал, че може да чуе от устата и. Само че и това имаше същият успех като злополучния му опит да се пошегува.
— Бензинът ли? — повтори великанът. — Има бензиностанция в селището, на два километра надолу по пътя.
Два километра ли каза? Значи, зад хълма, преди който бяха завили. Бренер с мъка се сдържа да хвърли гневен поглед на момичето.
— Дали не може да ни закарате? — попита той. — Знам, че искаме много, но вече сме доста изтощени. А освен това тя се нарани. — Той посочи ръката на Астрид. Дланта беше престанала да кърви, но раната беше така запълнена със засъхнала кал, че наистина щеше да създаде проблеми.
— Нарани ли? Какво стана?
— Нищо — отвърна Астрид, пронизвайки Бренер с поглед, и инстинктивно скри дланта си под мишницата. — Само драскотина.
— Дайте да видя! — Непознатият посегна към ръката на Астрид, дръпна я към себе си, без изобщо да обръща внимание на нейната съпротива, и огледа раната по начин, който показа на Бренер, че разбира от това, което върши в момента.
— Доста е дълбока за драскотина — рече той, сбърчил чело. Как се случи това?
— Ами бях доста непохватна, отвърна Астрид и дръпна ръката си. — Когато исках да прескоча оградата.
— Оградата, значи, а? — Нещо в гласа на бабаита, още повече в погледа, който той бегло му хвърли, не хареса на Бренер. Но не смяташе да се оправдава за нещо, което съвсем не беше извършил. Непознатият продължи: — Добре, раната трябва да бъде почистена и превързана, и то бързо. Ще ви кача в джипа.
— Достатъчно е само да ни закарате до колата… — започна Бренер, но другият веднага го прекъсна:
— Едва ли ще ви помогне. Докато намерите в селището някой да ви даде туба и да ви върне при колата, вече ще сте хванали пневмонията. — Той посочи джипа си. — Качете се. Брат Антоний ще ме убие с камъни, но просто не мога да ви отпратя.
Астрид се покатери в колата, седна на задната седалка и сложи раницата на мястото до себе си, за да не може Бренер да седне до нея. Той с мъка се прехвърли през седалката на шофьора и дългия скоростен лост и седна на мястото до шофьора, чиято седалка представляваше само гола арматура. Когато великанът се качи в колата, джипът изведнъж се смали. За момент Бренер изпита чувството, че се намира в плувен басейн, в който се е заблудил огромен кит. Дръпна се встрани, доколкото беше възможно, но въпреки това рамото на шофьора опря в неговото.
Когато потеглиха, Бренер разбра защо мъжът се беше увил в подплатения с кожа анорак. Вътре беше по-студено, отколкото навън. Автомобилът не само имаше вид на реликва от последната световна война, но сигурно беше преживял и походите в пустинята, защото Бренер никъде не забеляза подобен лукс като парно или само вентилатор. Предното стъкло беше така покрито със скреж, че мъжът караше практически само с едната ръка, защото с другата трябваше непрекъснато да го трие, за да има някаква видимост.