Той изруга, стреля още веднъж и доволен установи, че онзи отново се скри. Светкавично обърна пушката настрани, бързо отви заглушителя и го хвърли на земята. На едно по-дълбоко ниво на съзнанието си, което съвсем безучастно наблюдаваше и регистрираше случващото се, установи, че отново направи грешка, оставяйки заглушителя на оръжието, който в гората му беше полезен, но тук отнемаше твърде много от пробивната сила и точността на прицела. Отново се прицели и натисна три пъти един след друг. Този път видя, че проби тънкото дърво. На прозореца се появи сянка. Салид насочи пушката към главата, но не натисна.
Не беше нужно. Мъжът остана неподвижен още секунда, изведнъж се олюля и политна напред. Автоматът падна от ръцете му и тупна върху топящия се сняг пред бараката. Морският пехотинец падна през перваза на прозореца. Салид видя, че гърбът на униформеното му яке вече тлее.
Бързо се изправи и продължи напред. Следващите двадесет крачки използва прикритието на дима, но останалата част от пътя беше открита. Салид продължи да тича в зиг заг, скачайки наляво, надясно, напред и назад, правеше всичко, за да не бъде постоянна мишена, в случай че на някой от племенниците на Чичо Сам му дойдеше наум да забрави възвишените си принципи и да стреля в гърба на бягащ човек.
Никой не стреля по него. Салид стигна невредим до хеликоптера, обиколи го и се качи в кабината. Плющенето на изстрелите и пукането и пращенето на пламъците изведнъж станаха някак глухи и далечни.
Пред контролното табло на хеликоптера седеше млад мъж в маскировъчна униформа и с тъмното лице на ориенталец. Един доста нервен ориенталец, както загрижено установи Салид.
— Какво не е наред? — попита той.
— Нищо — притеснено отвърна пилотът. — Не познавам този тип машини. Не съвсем точно. Уредите са различни от тези, които досега съм пилотирал.
— Мислех, че можеш да караш хеликоптер, или не е така? — попита Салид.
— Мога! — с отбранителен тон каза другият. Говореше бързо и с тон, който не придаваше много истинност на думите му. — Но досега съм летял само на руски машини. Тази тук е друга.
Той протегна ръка към един ключ, поколеба се и накрая превъртя един друг. Към близо десетината мигащи лампички върху таблото се прибави още една.
— Можеш или не можеш? — още веднъж попита Салид. Гласът му звучеше съвсем спокойно. Не изпитваше истински гняв. Мъжът щеше да понесе своята отговорност, както и този, който му го прати, но по-късно. В момента важно беше да се махнат оттук, и то колкото се може по-бързо. По план им оставаше малко време и не можеха да си позволят никакво забавяне. От първия изстрел бяха изминали горе долу четири минути и във въздушната база Рейн-Майн, отдалечена на по-малко от тридесетина километра, сигурно вече виеха сирените и екипажите тичаха към хеликоптерите си.
Вместо отговор мъжът натисна още няколко копчета. Салид чу тихичко писукане, което бързо се засили. В същото време роторните перки над прозрачната кабина започнаха да се въртят — в началото бавно, после все по-силно. Салид усети облекчение, но не кой знае колко голямо. Още не бяха във въздуха. Погледът му мина край пилота и се насочи навън. Огънят се беше разраснал и бараката гореше като клада. Светлината беше толкова ярка, че в очите му се появиха сълзи. Вътре не беше останал никой жив. През дима към хеликоптера притичваха две фигури в маскировъчни костюми. Едната внезапно се препъна, падна на колене и с гротескно, бавно движение вдигна ръце към лицето си. На мястото на дясното око зейна кървава дупка. Вторият мъж продължи напред, без да спира, заобиколи машината, промъкна се в тясното пространство покрай Салид и седна на задната седалка.
— Тръгвай! — заповяда Салид.
Пилотът се поколеба само секунда. Бяха дошли шестима, сега тръгваха трима. Един бърз поглед на Салид беше достатъчен да го накара да стисне с две ръце лоста за управление и бързо да натисне педалите.
Виенето на перките стана още по-силно. Над кабината вече се виждаше само бясно въртящ се кръг, който като миниатюрен тайфун разпръскваше снега в широк кръг наоколо. Машината започна да трепери, после бавно се отдели от земята. Салид си позволи да изпита леко облекчение. Трима от шест. Можеше да свърши и по-зле. Останалите трима загинаха с радост, със съзнанието, че служат на справедливо дело — тяхното дело, което само заради това, че е тяхно, автоматически ставаше и справедливо. Ама че глупаци! Но това също беше една от тайните на неговия успех. Необходими бяха глупаци, за да могат да оцеляват мъжете като него. При тази мисъл върху брадатото му лице се плъзна тънка, едва доловима усмивка. Но не се задържа много, може би една секунда или две.