Точно толкова време, колкото му трябваше на хеликоптера да се издигне на двадесет метра височина и да обърне заоблената плексигласова кабина на запад.
В този момент видя бързо приближаващия се „Апах“.
9.
— Къде попаднахме?
Същия въпрос, който преди си беше задал Бренер, зададе десетина минути по-късно и Астрид. Бренер не се усъмни нито за секунда, че го направи нарочно високо, че да чуе техният спасител, но не беше сигурен. За първи път, откакто срещнаха Себастиан — спасителят им междувременно се беше представил, без да спомене нещо повече за себе си или за странното място, — тя показа очарователния си начин на поведение и това предизвика върху брадатото лице на великана добродушна усмивка. Ако я опознаеше малко по-отблизо, сигурно много бързо ще се отучи да бъде толкова снизходителен, помисли си Бренер.
Той щеше да зададе въпроса малко по-дипломатично и най-вече по-тихо, но истината беше, че все по-настойчиво се питаше що за странно място е това.
— Може би е някакъв манастир — отвърна той с малко закъснение. — Или пък секта, която се е приютила тук, за да не бъде обезпокоявана.
Астрид стана и закрачи из малкото помещение, за да се постопли малко. Стаичката приличаше на автомобила на Себастиан, не само що се отнасяше до възрастта и простотата и. И тук беше толкова студено, колкото и в колата. И също толкова неуютно. И това не се дължеше например на факта, че парното не работеше. Такова липсваше. Както и печка или друга възможност да се стопли човек.
— Не видях кръст над вратата — каза Астрид. — Освен това винаги съм си мислила, че в манастирите приемат с разтворени обятия нуждаещите се от помощ.
— Защо реши, че е точно манастир?
— Спомняш ли си, че той спомена „брат Антоний“?
— Този, дето щял да го убие с камъни, защото не ни е оставил да умрем от студ ли? — Тя направи неопределено движение с глава, което трябваше да изразява смесица от съгласие и отрицание. — Въпреки това не прилича на манастир. Изглежда ми по-скоро на замъка на Франкенщайн.
Бренер лекичко се усмихна и пристъпи към прозореца.
— Разликата може би не е чак толкова голяма — каза той. — През средновековието манастирите често са служели за единствено убежище от разбойници и вражески войници или от студа през лоша зима. Много от тях са били доста по-масивни от който и да било замък.
— Знаеш ги тия работи, а?
— Интересувам се малко от история — вдигна рамене Бренер. Опита се да погледне навън през тесния прозорец, който нямаше стъкло, но затова пък бе преграден с масивна решетка. Онова, което видя, не му говореше почти нищо — края на гората, няколко метра от пътя и малка част от тясната дървена пътечка, по която бяха дошли дотук. Сградата се намираше на брега на малка рекичка, чиято повърхност на места беше замръзнала. С това информацията му се изчерпваше.
На идване Себастиан беше спрял непосредствено пред огромната сводеста порта и веднага ги беше вкарал в това помещение, точно до външния зид, преди Бренер да успее да огледа вътрешния двор. Но малкото, което видя, като че ли потвърждаваше предположението му. Високият сводест таван беше масивен и изграден от тежки тонове каменни блокове, споени сякаш без хоросан. От тавана точно зад вратата се показваха шиповете на падаща решетка, ръждясала вероятно още преди двеста или петстотин години, която едва ли би се помръднала от мястото си. А малкият мост, прехвърлен през рекичката беше падащ, който вдигнат, сигурно се превръщаше в доста солидна външна порта. От вътрешната страна на порталния свод нямаше прозорци, а няколко тесни бойници. В крайна сметка мястото приличаше повече на крепост, отколкото на манастир. Разбира се, разликата беше по-голяма, отколкото той преди малко твърдеше, но нямаше желание да изнася на Астрид лекция върху средновековна архитектура.
— Това сигурно е била стаичката на пазача. — каза той. — Можеш да държиш под око края на гората и моста, без самия да си на прицел.
— Интересно — каза Астрид с глас, който не можеше да изрази по-голяма незаинтересованост. — Само че в този момент банята би ме заинтригувала много повече. Давам кралство за вана, пълна с гореща вода!
Върху лицето на Бренер се появи болезнена усмивка. Думите и бяха в известна степен оправдани. Вече не беше съвсем сигурен дали размяната, която направиха, беше съвсем уместна. И тук беше също толкова студено, колкото в гората. Само че там поне се движеха, което им помагаше да понасят студа. А в тази миниатюрна стаичка нямаше достатъчно място за движение. Нямаше и пет стъпки, като по-голямата част от пространството беше заета от грубо скована маса и шест също толкова груби стола, които не приканваха непременно да седнеш на тях. Мебелите бяха направо древни и сигурно бяха от времето, когато е бил построен манастирът. Не бяха антиквариат, а просто вехтории.