— Обичате ли да вършите добри дела?
Бренер се обърка. При други обстоятелства и на друго място този разговор щеше да звучи патетично и глупаво, но тук не беше така. Може би се дължеше просто на факта, че Себастиан беше сменил дрехите си на дървар с монашеското расо. Даже за агностик, какъвто Бренер си въобразяваше, че е, дрехите на тези хора бяха символ на доверие, разбиране и самоотверженост. Като почти всеки, и той се чувстваше притеснен в място като това.
— Да, така мисля — отговори той уклончиво.
— Е, тогава трябва да знаете, че никой, който върши добро, не го прави просто така. Винаги е някаква сделка. Правите нещо добро и получавате нещо в замяна — благодарност, признание или дори само знанието, че сте извършили нещо положително. Това не омаловажава нещата.
До този момент Бренер не смяташе така. Не беше и сигурен, че казаното от Себастиан е вярно. Ако това е представата на монаха за същината на Евангелието, то беше доста опростена. От друга страна — не бяха ли всички велики неща в действителност много прости?
Мислите му започнаха да блуждаят в посока, която никак не му харесваше. Рязко се отдели от мястото си до вратата, отиде до прозореца и със скръстени на гърдите ръце се облегна на стената, така че да може да вижда едновременно Себастиан и малката част от външния свят през прозореца.
— Така и така заговорихме за тези неща — каза Бренер, без да гледа Себастиан в очите. — Още не съм ви благодарил за помощта. Надявам се, че няма да си навлечете неприятности заради нас.
— С брат Антоний ли? — Себастиан явно си спомняше всяка казана дума. — Честно казано, още не съм се изповядал пред него за тази постъпка. Но няма да ми откъсне главата.
— Ако искате, ще говоря с него — предложи Бренер. Себастиан се усмихна. Вероятно беше казал нещо много глупаво.
— Едва ли ще се наложи. А и не знам дали ще е добре. Брат Антоний много рядко приема посетители.
— Вие изобщо рядко имате посетители, нали? — каза Бренер. Отново съсредоточи вниманието си върху техния домакин, но дори да му се сърдеше за неговото едва прикрито любопитство, Себастиан майсторски се прикриваше.
— Всъщност никога — призна той. — Живеем доста уединено. Далеч от света, от който идвате вие и момичето. Понякога е много самотно, но тази самота е необходима, за да можем изцяло да се посветим на задачата си.
Бренер се въздържа да попита каква е тази задача. Нямаше желание да се впуска в теологична дискусия със Себастиан, най-вече заради страха да не би случайно да каже какво мисли за всичко. И тъй като вече бяха стигнали до темата „Добри дела и наградата за тях“ — щеше да бъде доста подло от негова страна да благодари на Себастиан за помощта, обяснявайки му, че смята това, което той и братята вършеха, за някакъв маскарад и нищо повече.
— Ще удържите ли на думата си? — попита изведнъж Себастиан.
Въпросът го изненада.
— Да не издам на родителите и къде е, това ли имате предвид? — Бренер помисли известно време, без да стигне до задоволителен отговор. Досега тази мисъл не му беше хрумвала, а и защо ли? Нямаше причина да не спази дадената дума. Накрая сви рамене. — Мисля, че за никого няма да има полза, ако не я спазя. Макар че би било по-правилно. За момиче като нея не е съвсем безопасно да се скита навън.
— Трябва да бъдете много предпазлив — рече Себастиан. — Тя ви вярва. Ако злоупотребите с това доверие, ще направите може би повече лошо, отколкото добро.
Като че ли и сам не го знаеше! Въпреки това каза:
— Страхувам се, че наистина живеете доста отдалечено от истинския свят. Знаете ли какво може да се случи на шестнадесетгодишно момиче, оказало се съвсем само навън?
— Тя не е сама. Бог е с нея — отвърна Себастиан. Убеждението, с което монахът произнесе думите, попречи на Бренер да се ядоса истински. Когато заговори, се опита да потисне обичайния цинизъм, който иначе винаги се прокрадваше в думите му, когато говореше за религия. Усети обаче, че не успя съвсем.
— Тогава се надявам да бъде с нея, ако попадне в ръцете на безсъвестен мошеник, който първо ще я пристрасти към дрогата, а после ще я вкара в занаята и ще я прати на лов. Извинете… Не искам по някакъв начин да ви обидя, но се страхувам, че…
— …нямам никаква представа какво става във външния свят, нали? — прекъсна го Себастиан и поклати глава. Изглеждаше малко засегнат, но не ядосан. — Да живееш уединено, не значи да си чужд на света, приятелю. Или пък съвсем глупав. Познавам опасностите, за които ми говорите. И то твърде добре. Даже мисля, че сте прав. Би било по-разумно да нарушите дадената дума и да я пратите у дома. Ако желаете, веднага ще уведомя властите. Само се питам какво ще сторим на душата и с тази постъпка.