— Глутница до Водача! Повтори! — Гласът му звучеше така, както изглеждаше и лицето му — никога не можеш да го забравиш, видял ли си го веднъж. Говореше немски без всякакъв акцент, сякаш беше израснал в страната. Същото важеше и за още десетина други езици, които владееше.
— Идват — повтори гласът от другата страна. — Половин час по рано, но са те. Току-що минаха покрай мен. Движат се доста бързо.
Салид сбърчи чело. Не обичаше, когато някой не спазва правилата на играта. Според тях колата трябваше да се появи тук след около тридесетина минути, дори по-късно, ако се има предвид внезапната промяна на времето. В продължение на секунда той гледа ядосано радиостанцията. После кимна с глава, изправи се бавно и каза:
— Добре. Остани на място и си дръж очите отворени.
Изключи и пусна черната кутийка в джоба на якето си. Движението му беше накарало останалите да вдигнат поглед, сигурно бяха чули не само неговите думи, но и тези на другия. Въпреки това не направиха нищо, само го гледаха, докато най-сетне направи отривисто движение с ръка и рече:
— Започваме.
Мъжете реагираха с прецизност, която издаваше дългогодишни военни тренировки. Бързо и без нито една излишна дума грабнаха оръжията си, изгасиха цигарите в снега и прибраха фасовете в джобовете си. Движенията им бяха бързи, но и малко некоординирани. Нощта, прекарана в студа и снега, беше отнела гъвкавостта на мускулите. Но Салид знаеше, че когато настъпи моментът, ще действат точно и смъртоносно като програмирани машини. Всъщност в неговите очи те не бяха и кой знае какво повече.
Напуснаха мястото почти безшумно, без да оставят други следи, освен няколкото отпечатъци от стъпки в мократа земя и загасналото огнище. Дъждът и снегът щяха да се погрижат никой да не разбере кой е бил тук.
Изминаха около стотина метра през заснежената гора, преди Салид да стигне до пътя и да им даде знак да спрат. Бръкна в джоба си, извади малка кутийка с едно-единствено червено копче и малка червена лампичка и натисна ключа. Светлината стана зелена. Гранатата вече не беше опасна. Огледа пътя с присвити очи. Дърветата растяха много нагъсто. От дъжда и снега клоните бяха натежали и надвиснали над пътя като бяло-зелен купол, който не пропускаше почти никаква светлина. Както винаги след силен снеговалеж, наоколо беше много тихо и затова шумът от двигателя на приближаващия се камион се чуваше твърде силно, макар че беше още далеч, сигурно доста преди последния завой на пътя.
Салид освободи предпазителя на пушката си и клекна на едно коляно. Размърда няколко пъти левия крак, докато коляното му си направи удобна трапчинка в снега и калта под него и застина. После насочи дулото на оръжието към мястото, където трябваше да се появи камионът. Прицели се съвсем свободно и леко въпреки повече от десетте килограма, които тежеше пушката заедно с допълнителното оборудване. Два пъти намества оръжието. Цевта беше малко понатежала и затова изминаха няколко секунди, преди дулото с грубия заглушител отпред да престане да трепери.
Шумът от двигателя бавно се приближаваше. Измина половин минута, после една, две… Най-сетне машината се показа иззад завоя. Беше тежък товарен камион в масленозеления цвят на НАТО. Маскировъчният брезент над каросерията беше опънат, потъмнял от снега и хлътнал под тежестта на насъбралата се отгоре му вода. Чистачките работеха на бързи обороти, за да успяват да изчистят предното стъкло, но въпреки това фигурите на двамата мъже в кабината се виждаха само като неясни очертания.
Огромните двойни гуми на камиона трудно се превъртаха в размекнатата почва. Колата силно занасяше наляво-надясно. Двигателят сърдито ревеше, защото шофьорът караше на първа или втора скорост, за да може да се движи напред. От радиатора излизаше бяла пара, сякаш дишаше остарял дракон, влачещ се с мъка през омагьосаното си царство. Пушката в ръцете на Салид се насочи леко надолу. Пръстите му се свиха около спусъка и го притеглиха назад. Когато колата се приближи на десетина метра, дръпна спусъка два пъти толкова бързо, че дори нямаше време да премести и на милиметър дулото между двата изстрела. Двойното, тихо „пффуп“ потъна в бумтенето на двигателя. В следващите две-три секунди нищо не се случи. Камионът продължи да се движи през калта, приличен на стенещо чудовище, което никой не може да спре. После шумът изведнъж спря, колата занесе напряко на пътя и почти се преобърна. Двигателят пискливо изрева, после се успокои и продължи да трака на празен ход. От ръждясалите тръби на ауспуха започна да излиза бяла пара и да се стеле по земята.
Салид вдигна малко оръжието и го насочи към една от размитите фигури зад предното стъкло, фигурата се раздвижи. От вътрешността на кабината се чу ядосан вик, после вратата от другата страна на шофьора рязко се отвори и отвътре изскочи мъж в тъмнозелена униформа. В мига, в който се озова на земята, затъна до глезените в калта. Продължавайки гневно да псува, мъжът издърпа краката си от тинята, хвана се с лявата ръка за предницата на камиона и приведен силно напред, сякаш се бореше с невидима буря, бавно тръгна да заобиколи колата.