Продължителността на живота на брат Себастиан, към когото бяха отправени думите му, щеше да трае точно пет секунди повече от тази на стареца. Той щеше да умре последен, но затова пък по неописуемо по-ужасен начин от останалите, и може би това щеше да е наказанието на съдбата за грешката, която допусна. А знанието за очакващото го щеше да повлияе на отговора му, защото от всички събрани тук той имаше най-светското отношение към живота и мнимите радости, които той можеше да достави. Брат Антоний съзнаваше това и то го притесняваше малко, така, както брат Себастиан всъщност винаги му е създавал известни грижи, откакто го приеха в Ордена на Пазителите. Но вината не беше негова. Брат Себастиан беше старателен, показваше усърдие и притежаваше всички качества, за да се справя с поставените задачи. Не заради казаното или стореното, брат Антоний винаги се отнасяше с известно подозрение към него и може би прекомерна строгост. Дължеше се на неговата същност.
Себастиан беше нужното свързващо звено, нежеланият, но необходим шев, с който техният свят беше свързан с външния. Себастиан се беше изразил твърде предпазливо, казвайки, че животът в манастира понякога е малко самотен.
Истината беше, че в целия свят имаше само шепа хора, които знаеха за съществуването на манастира, и от тази шепа хора само няколко — всъщност двама или трима, от които нито един не живееше в Рим — знаеха какво в действителност представлява този Орден.
И така трябваше да бъде. Антоний и неговите предшественици бяха хвърлили много усилия и енергия, за да опазят съществуването си в тайна за околния свят. Манастирът беше така устроен, че практически беше стопански независим. Гората и малката зеленчукова градина даваха достатъчно хранителни продукти, за да задоволят скромните им нужди, реката осигуряваше питейна вода и електричество за малката централа, която — противно на вътрешното убеждение на Антоний — беше вградена в мазето. Освен стената от стомана и трънаци, която ограждаше манастира, съществуваше и една втора стена — от мълчание и забрава, която беше несравнимо по-здрава от решетката и гората.
Брат Себастиан беше пролуката в тази стена. Не живееха в свят, от който можеха напълно да се отделят. Независимите системи предполагаха известна големина, от която Орденът на Пазителите не притежаваше дори и малка частица. Независимо дали искаха, или не, съществуваха допирни точки. Понякога трябваше да се извика лекар, — да се попълнят резервите от нещата за ежедневна употреба, да се купят медикаменти, понякога — твърде рядко, може би в разстояние на години, но все пак се налагаше — трябваше да се изпрати някое писмо или да се получи известие. Така че, колкото и да не му харесваше на брат Антоний, имаха нужда от човек, който да поддържа контакта с външния свят, и този някой беше брат Себастиан. И тъй като той е смъртен човек, беше изложен и на многобройните изкушения, създадени от Антихриста, за да подмамва смъртните хора. А той не можеше да им устоява. Брат Антоний знаеше, че и самият не би могъл да им устои. Това беше и причината, поради която той и останалите седмина не бяха излизали извън тези стени от момента на пристигането си тук.
След като брат Антоний прекара почти една трета от оставащото му за живот време с тези мисли, които, впрочем не веднъж му бяха хрумвали, изведнъж се сети, че Себастиан не му отговори. Той повтори думите си и продължи:
— Не биваше да ги довеждаш, братко. Знаеш правилата в това място. Тук не бива да пристъпя никой, който не е положил обета. Те положиха ли го?
Въпросът, разбира се, си беше чиста проба реторика, една от онези фини стрели, които Антоний понякога си позволяваше и за които после плащаше с безкрайни молитви и бичувания. Себастиан отговори спокойно:
— Не. Страхувам се, че мъжът дори не е и християнин. Или поне така смята той. Но не видяха нищо, което може да ни докара главоболия. Бяха изтощени до смърт и много се зарадваха, че им помогнах.
Спести си въпроса дали трябваше да ги остави да умрат от студ в гората. Но брат Антоний го прочете съвсем ясно в погледа му. Себастиан нерядко се показваше опърничав. А напоследък това зачести. Тази мисъл не ядоса Антоний — чувството на яд му беше чуждо, но го натъжи. Скоро ще трябва да се разделят със Себастиан. Отровата, която поглъщаше при излизанията си във външния свят, започваше да действа.