— Ще ги закарам в селото — продължи Себастиан. — След половин час няма да ги има. А след още час ще са ни забравили. И без друго си имат достатъчно проблеми.
Брат Антоний вдигна въпросително вежди. Щом брат Себастиан спомена проблемите им, значи ги знаеше. Натоварваше се с неща, които не го засягат. Задачата им беше твърде важна, за да имат значение съдбите на отделните хора.
Себастиан разбра грешката си в момента, в който изрече думите, защото прехапа долната си устна и сведе поглед. Но беше достатъчно умен да не каже повече нищо.
Белокосият абат го изгледа продължително и много тъжно. Да, ще трябва да се разделят с него. Скоро. Може би още по-скоро, отколкото мислеше досега. По-бързо, отколкото с предшественика му, който още по-бързо се поддаде на изкушението от своя предшественик. Явно отровата ставаше по-силна — или хората отслабваха.
Погледът на Себастиан показа на Антоний, че знае какво мисли, което още повече натъжи Антоний. Без да каже нищо, той се обърна и се приближи до големия дървен кръст, закован на източната стена на молитвената стая. Оставаха му още четири минути живот.
12.
— Не може да бъде! — каза Астрид, когато се върна в стаята, клатейки невярващо глава. От нея се разнасяше неприятна, леко кисела миризма. Явно много беше повръщала. Сигурно го съзнаваше, защото гледаше да стои на известно разстояние от него. Това не и попречи да продължи с почти радостен, възбуден тон: — Наистина невероятно! Не знаех, че още може да съществува подобно нещо!
— Какво не знаеше? — попита Бренер.
Астрид посочи с палец през рамото си:
— Най-прост дървен кенеф!
— А ти какво очакваше? Изцяло обзаведена баня с басейн и сауна?
— Не, естествено. Но това тук… — Откритието и явно наистина много я беше впечатлило. — Не знаех, че живеят толкова примитивно. Не видях дори ключ за осветление.
— Съмнявам се, че изобщо имат електричество — каза Бренер. Всъщност дори беше сигурен, че нямат. Просто не би подхождало на обстановката.
— Може би. Но е направо… лудост. — Тя отиде до вратата и я отвори. — Всички тия зидове може да са от каменната ера. Питам се, какво ли правят тук.
От доста време насам Бренер също си задаваше този въпрос, при това с нарастващо объркване. Единственото, което съвсем определено знаеше, бе, че манастирът не беше обикновен. Но беше сигурен, че не трябва да задава въпроси на брат Себастиан.
— Молят се, предполагам — рече най-накрая. — И всичко останало, което правят набожните хора в манастир.
Отговорът явно изобщо не удовлетвори Астрид, както впрочем и него самия. Тя направи кисела гримаса, отвори вратата още по-широко и направи крачка, така че застана наполовина в помещението, наполовина отвън.
— Остави! — каза Бренер. — Обещахме на Себастиан да чакаме тук.
— По-точно, ти му обеща — поправи го Астрид. — В крайна сметка не искам да открадна нещо, а само да се поогледам, и толкова.
— Моля те, не го прави! — повтори Бренер. — Дадох му думата си и това трябва да се отнася и за теб.
— Все едно, че го каза на вратата. Всъщност така се и оказа, защото Астрид вече беше излязла и завила надясно, така че не я виждаше.
Със смесица от отчаяние и гняв той я последва. Не можеше да я задържи със сила.
Астрид вече се беше отдалечила на няколко крачки от вратата и почти беше достигнала тесния тунел към вътрешния двор, когато я настигна. Бренер беше готов да я задържи, но тъкмо когато протегна ръка, за да я хване, тя сама спря.
Може би защото пред нея нямаше нищо толкова за гледане или поне не нещо интересно. Зад сводестата врата се простираше правоъгълен вътрешен двор, който с простотата си въздействаше едва ли не величествено. Астрид обаче сигурно би го определила като скучен. Не беше много просторен. В граничещите с него построени от масивни каменни блокове сгради се виждаха три или четири врати, които извеждаха към него. На отсрещната страна Бренер съзря няколко тесни, дълбоко врязани в стените прозореца, зад които му се стори, че забелязва някакво движение. Дворът беше постлан с големи, грижливо изгладени каменни плочи, а покривите бяха направени от тежки късове шисти, които неизброимите векове бяха покрили със сребърна патина. Всичко в сградата изглеждаше свръхголямо и тежко. При това нямаше причина да е така, помисли си Бренер. Ако познанията му за архитектурата и крепостното строителство не го лъжеха, тази странна смесица от замък и крепост трябваше да е някъде от девети или десети век, време, през което на хората все още не им е било нужно да се защитават от топове и стенобойни машини зад по-дебели стени. Затова пък е било още по-трудно да се довлекат дотук тежките стотици тонове каменни блокове, защото строителният материал съвсем явно не беше добит от тази област.