— Ела — подкани я той. — Да се връщаме, няма нищо за гледане.
Астрид се поколеба само за секунда, вероятно заради принципа си да не изпълнява веднага това, за което я молеше. Накрая кимна с глава, обърна се с отчаяна въздишка и… вдигна изненадано глава.
— Какво е това?
— Кое какво е? — Бренер също се заслуша, но в първия момент не долови нищо. Но после го чу — далечен, постоянен шум, звучащ чуждо и същевременно познато, сякаш някъде много далеч някой прави пуканки в голяма тенджера. Много далеч и в много голяма тенджера. С бързи крачки Астрид мина край него и застана под свода на вратата. Шумът продължи още няколко секунди, после престана още преди да направят и половин крачка назад към моста.
— Чакай! — извика Бренер. Отново трябваше да тича, за да настигне Астрид, но сега поне в правилната посока. Себастиан едва ли би възразил, че са разгледали края на гората.
Стигнаха спуснатия мост и спряха. Погледът на Астрид неспокойно се местеше отляво надясно и обратно. Изглеждаше много напрегната.
— Какво беше това? — прошепна тя. — Не ми харесва.
Бренер не каза нищо. Не знаеше какъв беше шумът, който чуха, но усещаше, че му е познат и това разпознаване го изпълваше с безпокойство. Беше…
…звук, който е чувал безброй пъти преди това. Никога на живо, а в киното, по телевизията, във видеофилмите. Насеченото стакато на картечна стрелба.
Не можеше да бъде! Не беше възможно! Подобни неща не се случваха, не и в действителността. И не тук.
— Там — обади се изведнъж Астрид, сочейки на юг. — Гледай!
Бренер проследи движението на ръката и и онова, което видя, го накара за секунда да се усъмни в разума си. Плътно над върховете на дърветата, така че роторните перки отвяваха бяла пелена от клоните, хеликоптерът бързо се приближаваше към тях. Шумът от двигателя звучеше пискливо и неравномерно и машината не летеше в права линия, а се олюляваше като опиянено водно конче.
Секунда по-късно над гората се показа втори хеликоптер, който явно преследваше първия. И двете машини като че ли горяха, защото зад себе си влачеха накъсани бели ленти дим.
— Какво, за Бога, е това! — прошепна отново Астрид. Едва когато продължи, Бренер разбра, че няма предвид случващото се, а единия от двата хеликоптера. — Прилича на извънземна машина!
— „Апах“ — автоматично отвърна Бренер, макар че в момента му се струваше напълно абсурдно онова, което виждаше. — Но това… това е боен хеликоптер. Какво, по дяволите, търси тук боен хеликоптер?!
Под отрязания нос на „Апах“-а припламна оранжевочервен огън. Чу се рязко виене, прилично по-скоро на фанфарно изсвирване, отколкото на звук от изстрели, и малкият хеликоптер се наклони встрани като пеперуда, ударена с длан по средата на полета си.
— За Бога! — прошепна Бренер. — Те… те стрелят.
Дори не му хрумна, че двамата с момичето са в опасност, макар че и двете машини летяха право към манастира. Бяха на разстояние два или три километра и при скоростта, с която се движеха, щяха да са тук само след секунди.
— Сигурно снимат филм — шепнешком предположи Астрид. Без да съзнава, беше се приближила съвсем плътно до Бренер и цялата трепереше.
Последвалият залп, който „Апах“ — ът изстреля към бягащия „Чопър“, даде отговор вместо Бренер. Куршумите пропуснаха целта, но с плющящ звук се забиха в короните на дърветата, разкъсаха листата и клоните, заудряха като стоманен дъжд върху подвижния мост и натрошиха тънката ледена покривка на замръзналата река.
— Мили Боже! — изкрещя Бренер. — Да се махаме!
Той се обърна, дръпна девойката след себе си и побягна, за да се скрие под свода на вратата. Астрид изпищя и размаха ръце като удавник, дърпащ със себе си своя спасител, но Бренер не я пусна и просто я влачеше след себе си. Воят на двата хеликоптера се засили и отново проехтя резкият метален звук, с който оръдието на „Апах“ — а стреляше.
Бренер се огледа в движение и видя, че малкият хеликоптер губи скорост и височина и под остър ъгъл се приближава към моста. Може би пилотът се надяваше, че другата машина няма да стреля, за да не улучи сградата.
Само че надеждата му беше измамна. Бренер чу ужасния звук на картечното оръдие, още преди да види „Апах“ — а който връхлетя от небето като чудовище, бълващо огън. Залпът не улучи хеликоптера, по попадна в свода на вратата.
Край! Бренер знаеше, че в този миг ще умрат, но дори не изпитваше страх. Гонени от следващи една след друга експлозии, които изхвърляха каменни отломки чак до тавана на свода, двамата с Астрид тичаха към отсрещния край на тунела, без всякаква надежда да го достигнат.