Бренер почувства как го улучиха.
13.
Дори не го заболя. Може би точно това обстоятелство трябваше наистина да го обезпокои, защото, строго погледнато, Макормък не почувства абсолютно нищо, нито даже лепкаво-влажната топлина, която в червена струя изтичаше през пръстите му и напояваше панталоните му и изкуствената кожа на седалката. От една въображаема линия два пръста над колана надолу тялото му беше абсолютно безчувствено.
Макормък знаеше какво означава тази безчувственост, но мисълта, че е парализиран дори не го ужаси истински. Даже не достигна напълно до съзнанието му, както и втората, че не е нужно да се тревожи за прекъснатите нерви в гърба си. Животът му като парализиран нямаше да продължи още дълго. Най-много толкова, колкото му трябваше, за да умре от загуба на кръв.
Макормък се чувстваше необичайно лек и по странен начин радостен и отпуснат, както, когато рядко си беше позволявал по някоя цигара с марихуана, но много по-приятно, защото не изпитваше никаква вина или угризения на съвестта. Случилото се беше твърде абсурдно, за да може да направи нещо друго, освен да се забавлява със ситуацията. Вгледа се с усмивка в малката кръгла дупчица в стъклото пред себе си. Бронята беше издържала на обстрела много по-добре, отколкото обещаваха конструкторите на тази машина-чудо. От сигурно петдесетте изстрела само един-единствен беше пробил бронираното стъкло, беше прерязал кървав канал във вътрешностите му, разбил гръбначния му мозък и изрязал идеално кръгла дупка в облегалката на седалката, преди да се забие в пода. Макормък буквално усещаше как животът изтича от тялото му — в топла лепкава струя, която ставаше все по-тънка, защото налягането във вените му намаляваше. Ако свалеше дланите от корема си, вътрешностите му щяха да се изсипят върху коленете. Много добре знаеше какво причинява в човешкото тяло изстрел като този и затова искаше да спести гледката на Стайпър. Освен това, ако не я притискаше здраво, раната щеше още по-силно да закърви, а Макормък вече беше изгубил доста кръв. Дори се притесняваше, че кабината ще се напълни с кръв и двамата ще се удавят в нея.
Хистерия, констатира той с малка, все още ясно мислеща част от съзнанието си. Всичко вече свършваше. Господи, дори не разбра кой го уби!
Макормък мъчително изправи глава. Трябваше да реши дали да гледа наляво към Стайпър, или напред, към другия хеликоптер. Не беше сигурен, че има сили да гледа и в двете посоки. Взе решение в полза на „Чопър“-а.
Машината вече беше най-много на двеста метра от тях. Макормък чу, че Стайпър стреля два-три пъти и най-малко веднъж улучи, защото другият влачеше след себе си мазна сивобяла пелена и все повече забавяше скорост. Някъде пред тях се виждаше нещо по-тъмно и по-масивно от гората, но мина известно време, докато Макормък разбере, че е сграда — манастир или вероятно малък замък. Пилотът на „Чопър“-а летеше право натам, явно мислейки, че, ако използва сградата за прикритие, Стайпър няма да посмее да стреля.
Макормък знаеше, че това няма да му помогне. Стайпър щеше да стреля, дори ако това означаваше, че трябва да убие собствената си майка. От момента, в който постъпи във Военновъздушните сили, той живееше само за момента, когато най-сетне щеше да използва оръжията ни бойната си машина.
Под остър ъгъл „Чопър“ — ът се спускаше към манастира; трябваха само още няколко градуса, за да се превърне спускането му в истинско падане. Макормък съзря две миниатюрни фигури, които стояха под сводестата арка на вратата и изведнъж се обърнаха и побягнаха.
Стайпър стреля. Макормък видя как „Чопър“ — ът беше улучен и отскочи встрани. От кабината му се разлетяха парченца стъкло и му се стори, че забелязва как нещо голямо и тъмно пада от машината в реката. Внезапно почувства пронизваща болка в краката. Знаеше, че е невъзможно, но болката беше тук, обхвана цялото му тяло и ставаше все по-силна и по-силна. Последната мисъл на капитана беше, че във всички онези истории за огъня на Чистилището и за вечното проклятие сигурно има някаква истина.
От съвсем близко разстояние Стайпър изстреля по „Чопър“-а една „Маверик“. Ракетата пропусна целта и развяла огнената опашка след себе си, изчезна във вътрешността на сводестата арка.
Но в този миг Макормък вече беше мъртъв.
14.
Бренер усети само удар. Беше толкова силен, че го отхвърли напред, той направи още една, последна, олюляваща се крачка и полетя напред, но не усети болка. В раменете и в част от дясната си ръка усети парене и те станаха безчувствени, нещо топло и лепкаво започна да се стича по гърба му. Но нямаше болка.