Салид се потопи, за да избегне ударната вълна, обърна се под водата и напрегна сетните сили в измъченото си тяло, за да доплува до брега. Над главата му светът рухна в развалини.
16.
Това, което в този момент най-ясно осъзна — макар че беше направо смешно, — бе фактът, че изразът „по-лошо не може стане“ си беше чиста лъжа. Каквото и да става, винаги може да стане по-лошо и може би имаше някакъв природен закон, според който трябваше да става все по-лошо. Вселената на Бренер бе разрушена, в една-единствена огненочервена секунда. Животът, състоящ се от цифри и работа, скука и развлечения под формата на взетите назаем приключения в някоя книга или филм, се превърна в хаос от огън и грохот, който с все по-голяма сила го тласкаше към края. Бренер вече не разбираше какво става с него. Искаше му се да умре само за да може всичко по-бързо да свърши.
Силен удар отстрани го хвърли към стената и едновременно с това го върна в действителността. Отново усети горещината, треперенето на каменния под под краката си, който се надигна и сякаш изкрещя от болка, чу ужасното триене и пукане, с които привидно непоклатимите стени около него се движеха като театрален декор, направен от тънка хартия. Продължи, олюлявайки се, нататък, обърна глава и в този миг разбра чия ръка го беше вдигнала нагоре.
Видът на Астрид го хвърли в ужас. Едва я позна. По-голямата част от косата и беше изгоряла и приличаше на овъглено кълбо; това, което все още можеше да се различи от лицето и, беше в кръв и сажди. Якето и тлееше, а ръцете, с които го беше сграбчила, бяха влажни и лепкави. Той инстинктивно се опита да се дръпне от страшната гледка, но Астрид го стискаше учудващо здраво. Несъзнателно отбеляза, че превръзката, която Себастиан преди това направи, беше почерняла. Ръката и сигурно е горяла. Отведнъж разбра, че като щит нейното тяло го беше предпазило от палещия дъх на ракетата.
— Бягай! — изкрещя тя. — Бързо! Още не е преминало! Едновременно с крясъка тя силно го изблъска през пламъците и нажежените камъни на двора. Бренер дори нямаше време да формулира някаква ясна мисъл. Смисълът на думите и, невъзможността в това състояние тя да стои, изобщо да прави нещо, въпросът откъде знае в каква посока трябва да вървят и най-вече какво предстои да се случи — всичко това проумя едва много по-късно, без да може да си отговори на нито един от тези въпроси. Почти против волята си и в унес закрачи до нея през горящия двор, направо към сградата на отсрещната страна, от чиито прозорци и врати продължаваха да излизат пламъци. Горещината ставаше все по-непоносима, но Астрид безмилостно го тласкаше напред със сила, която би го изненадала, ако в този момент можеше поне отчасти да мисли ясно.
Но не можеше. Ако беше иначе, вероятно щеше да спре и да загине. Изгорените ръце на Астрид продължаваха да го тласкат отзад. Той се препъна, падна и отново беше вдигнат, преди още да успее да изпита болка в ръцете си, опитвайки се да спре падането, като се опре в горещите каменни плочи.
Стигна отсрещния край на двора и почернялата от огъня стена не със собствени сили, а тласкан и теглен напред. Чак сега видя, че едната от вратите не е изтръгната от рамката си или разрушена — малка, невероятно масивна врата, с огромен катинар отпред. Астрид силно го блъсна напред, той се удари в стената, тя пусна раменете му И докосна вратата. Бренер не виждаше какво точно прави, но беше абсолютно сигурен, че няма ключ или нещо подобно. Вратата изведнъж се отвори и той видя полукръгъл, иззидан коридор, който само след две крачки преминаваше в стръмна стълба, чиито протрити стъпала водеха право надолу.
— Тичай! — кресна Астрид. — Бързо!
Сграбчи го отново за раменете, обърна го без всякакво усилие и така го ритна, че той за малко не полетя надолу по стълбата. В последния момент намери опора в грубите каменни стени отляво и отдясно на най-горното стъпало и в продължение на секунда отчаяно се мъчи да запази равновесие. След няколко стъпала стълбата се губеше в стигматичен мрак, така че не можа да разбере колко е дълга. Но усещаше, че води много, много надълбоко.