— Тичай! — отново изкрещя момичето. — Спаси живота си, защото си невинен!
Може би необичайните думи го накараха да спре, може би в този момент за първи път отново се върна в действителността, превърнала се сякаш толкова бързо в кошмар. Бренер се обърна и погледна Астрид.
Никога не успя да зададе въпроса си или изобщо да направи нещо, още повече пък да осъзнае какво се случваше. Всичко стана в една-единствена секунда, а може би и по-малко, но той виждаше, чуваше, усещаше и подушваше изведнъж с фантастична острота, с онази яснота, която идва само в моменти на абсолютно усещане на смъртта.
Видя Астрид, изправена пред него, с широко разперени ръце, изгорена, със страхотни рани и въпреки това без най-малка следа от болка или страх върху лицето; видя хеликоптера, появил се над покрива на манастира като горяща звезда, спускаща се от небето, накланяща се… И избухваща.
Последното нещо, което Томас Бренер видя, беше пламтящ огнен валяк, който с рев се спусна от небето и обгърна тялото на девойката в пламъци. После ударната вълна го вдигна и го захвърли заднишком надолу по стълбата.
17.
По-късно Салид не можеше да си спомни как е стигнал до брега. Може би съвсем случайно движенията му го бяха понесли в правилната посока, а може би беше и последното от безбройните чудеса, на които до този момент дължеше спасението си. По някое време ръцете му потънаха в топлата тиня, инстинктът му за оцеляване накара пръстите да се свият и да се вкопчат. С последни сили се измъкна на равния бряг и остана да лежи. Дори нямаше сили да изпълзи напълно от водата. От пъпа надолу тялото му беше в реката. Но поне вече не съществуваше опасността да се удави.
Отчаяната борба на Салид срещу безсъзнанието и смъртта продължи дълго и той може би щеше да я загуби, ако един съюзник на смъртта изведнъж и не доброволно не се беше превърнал в негов помощник. Водата ставаше все по-студена. В краката си започна да усеща бодежи и почувства как горната част на тялото му става безчувствена. В това състояние на полусъзнание видя сам себе си, как лежи на брега, как го намират, когато дойдат да проверят какво е станало — мъртъв, половината му тяло замръзнало в реката и трябва да одялат трупа му от леда, както направиха с трупа на човека от каменната епоха, намерен преди няколко години в Алпите. След известно време тази абсурдна представа му даде сили да се измъкне на брега и да се преобърне по гръб. Салид използва за това само силата на ръцете си. Краката му бяха безчувствени и не го слушаха.
Когато се преобърна, в хълбока му избухна ужасна болка. Той изпъшка, стисна зъби, за да потисне вика си, и се погледна.
Тинята до крака му беше почервеняла. На мястото на пришития джоб на якето си видя дупка с разръфани краища, под която се виждаше розова плът. В първия момент реши, че се е наранил в реката, но после си спомни за удара, който го изхвърли от хеликоптера. Единият от картечните куршуми го беше улучил. Салид дори не беше усетил. До този момент.
Затова пък сега раната с все по-голяма сила напомняше за себе си. А той знаеше, че това е само началото. Студът блокираше чувствителността на нервите, но това беше само малка отсрочка, за която ще трябва да заплати още по-скъпо. Раната не кървеше силно, но се виждаха раздробени кости.
Изведнъж осъзна, че всичко беше минало. Дори ако оживееше през следващия един час или даже успееше да се спаси — Салид не се осмеляваше да мисли коя от двете възможности беше по невероятна, — той никога повече нямаше да е същият човек, който беше допреди час.
Беше тежко ранен и никога вече нямаше да може да се движи нормално. Лицето му беше обгорено, а беше виждал достатъчно изгаряния, за да знае, че щеше да остане с жестоки белези. Не знаеше още какви наранявания има, знаеше само, че ги има. Едновременно с отстъпващата парализираща студенина в тялото му започнаха да се връщат и болките. Навсякъде. Истинско чудо беше, че изобщо можеше да мърда. От Абу ел Мот, Бащата на Смъртта, се беше превърнал в Салид Сакатия, с белязаното лице. И всичко това стана в един-единствен миг на невнимание заради незнанието на един пилот и заради неговото лекомислие, накарало го да не се вслуша в недоброто чувство, което го предупреди.
Всеки друг на негово място би се предал. Но Салид не изпитваше отчаяние, а дълбока, отпускаща лекота, която го изпълваше със сила от някакъв нов, непознат досега източник. Не си въобразяваше, че може да спечели нещо, не си въобразяваше и че ще оживее. Абу ел Мот води последната си битка и я изгуби. Живя като воин и ще умре като воин.