Но не искаше да го намерят в това състояние — като треперещо пеленаче, което сигурно ще пищи и ще моли за живота си, ако мъките и страхът станат по-големи. Ако беше писано да умре, то тогава, нека да е като истински мъж — сам и без някой да чуе писъците му. Със стиснати зъби Салид се надигна и седна, успявайки с мъка да потисне гаденето и световъртежа, и с изненада установи колко лесно се справи. Сякаш сега, когато нямаше повече какво да губи, тялото му черпеше от резервоара на жизнената сила, която иначе щеше да му стигне за десетки години напред.
Салид извърна глава и погледна назад към манастира. Сградата беше напълно разрушена. Стените все още стърчаха, но той беше видял експлозията, сред която избухна „Апах“ — а и това, което виждаше, сигурно беше само празна обвивка, почерняла каменна черупка, чиято вътрешност бе напълно изпепелена. Всички покриви бяха срутени и горяха. Малкото прозорци бяха превърнати в почернели рани, от които излизаха пушек и тук-там още пламъци. Небето над манастира отразяваше кървавочервената светлина на жаравата, която гореше във вътрешния двор. Салид леко потрепери. Всички запаси от муниции и гориво на „Апах“ — а сигурно бяха избухнали мигновено, секунда, след като машината се беше скрила зад огромните I стени на сградата и вероятно още преди да се разбие в земята. Наистина ли стана случайно, запита се той, че беше изхвърлен секунда преди сигурната смърт само за да умре сега в по-големи мъки? Прогони мисълта от съзнанието си. Мъките нямаше да продължат още дълго. Течението го беше пренесло край горящата сграда и останките на хеликоптера, но не чак толкова далече, колкото в началото му се стори. Имаше може би тридесет метра до вратата, най-много четиридесет до „Чопър“-а. Трябваше да се добере дотам. При падането пушката бе изтръгната от ръцете му и потънала в реката, но все пак му трябваше оръжие. Разстоянието беше доста, но можеше да се справи, дори да се наложи да пълзи на ръце и колена. Първият му опит завърши със силен писък. Само при опита да помръдне ранения си крак Салид политна и падна назад в тинята. Сякаш някой промуши стъпалото му с нажежено копие и го провря чак до рамото.
Болката беше толкова силна, че повърна два-три пъти, преди да изпадне в милостивия мрак на безсъзнанието, за който знаеше, че е последван от дълбока, безкрайна тъмнина.
18.
СВОБОДЕН!
СЛЕД ТОЛКОВА ВРЕМЕ. НАЙ-СЕТНЕ, НАЙ-СЕТНЕ СВОБОДЕН!
Събуди се с усещането за дълбока горчивина. Безсъзнанието беше продължило дълго, чувстваше го, и не беше се оказало тъмна дупка, а извор на болките, изпълнен с огъня и светлината на Джехена, със спомени и картини, с образи на безумието и съмнения. Но беше жив. Адът го прие и го отпрати, сякаш и самият Дявол не го искаше.
Салид се опита да се раздвижи, но не можа. Краката му бяха безчувствени. Лежеше по лице в локвата от повърнатото и погнусата, която изпита при осъзнаването на положението си, щеше да го накара отново да повърне, ако имаше сили да го стори.
Това, че продължаваше да живее, не беше пощада. Изведнъж осъзна, че смъртта не го е пощадила, а му се е подиграла. Това беше наказанието, което му беше подготвил Всемогъщият. Нямаше да умре със смъртта на воина, а ще трябва да води живот на низвергнат, на сакат, към когото хората не изпитваха дори презрение, а само съжаление. Адът, който очакваше Салид, се наричаше Живот.
Изминаха първите безкрайни минути от вечността, простираща се пред него. После чу шум — далечен, извисяващ се и заглъхващ хленч и вой, който една част от съзнанието му определи като вой на сирени, без обаче истински да осъзнае значението на възприятието си — двигател ли беше, просто шум или гласове? Още веднъж някъде в него се раздвижи нещо като упорство, отчаяна съпротива, която го накара да забрави, че не може да измине разстоянието до останките на „Чопър“ — а и да потърси там спасителното оръжие. Ръцете му се заровиха в меката тиня, опитаха се да повдигнат тежкото тонове тяло и не успяха. В хълбока му експлодира вълна от пареща болка. Салид изкрещя. За секунда краката му пламнаха.
После почувства, че не е сам.
С мъка отвори очи, вдигна мръсното си лице и погледна нагоре към фигурата, изправена до него. И осъзна…
— Не! — изпъшка. — Не! Не! Моля… моля НЕ!
Фигурата стоя дълго и го наблюдава мълчаливо. Не реагира на думите му, на отчаяната молба, стаена в погледа, на ужаса, който излъчваше тялото му, както избухващото Слънце разпръсква бяла светлина. Просто стоеше и го гледаше с очи по-стари от света, които без всякакво усилие проникваха във вътрешността му, сякаш беше от стъкло. Отгатваше най-съкровените му мисли, виждаше живота му в една-единствена секунда и виждаше освен това неща, които и той самият не знаеше и никога не е искал да разбере. Салид заплака.