Още по-силно изруга, когато видя спуканите предни гуми. Пухтейки ядосано, клекна, хвана гумата с две ръце и я задърпа, без и сам да знае защо. От германската ОЗ се чу още едно приглушено „пффуп“ и в предното стъкло на камиона се появи дупка с големината на нокътя на палец, оплетена в паяжина от пукнатини. Размитата фигура зад стъклото подскочи и се свлече на седалката. Всичко стана толкова бързо и тихо, че войникът от другата страна не забеляза нищо. А и да беше, нищо нямаше да му помогне.
Цевта на пушката се завъртя, застина и за четвърти път се чу тихият, смъртоносен звук. Както беше клекнал, войникът политна напред, удари лицето си в гумата и падна настрани. Откакто бяха произведени първите два изстрела, не беше изминала и една минута.
Салид стана, отиде до вратата на шофьора и я отвори, сочейки с дулото навътре. Нямаше нищо, по което да стреля. Шофьорът, младеж най-много на двадесет години, се беше свлякъл върху волана. Върху лицето му беше изписано огромно учудване. Дори малката, кръгла дупка между очите му не кървеше много силно. Затова пък тилът му беше отнесен почти целият. От зейналата дупка, голяма колкото два юмрука, излизаше пара. Салид прехвърли оръжието през убития, на мястото до него, измъкна трупа от колата и бързо претърси джобовете му. Намери малка, ламинирана лична карта и я прибра. Двама от другарите му хванаха убития и го завлякоха в гората, не много навътре, но достатъчно, за да не се вижда от пътя. Беше излишно да крият труповете — необходим им беше само половин час време.
Останалата част от операцията премина толкова бързо и точно, както я бяха отработвали. Другото тяло изчезна в гората. През това време двама от нападателите домъкнаха големи метални бутилки, от които впръскаха смес от сгъстен въздух и бързо втвърдяваща се пяна в спуканите гуми. Автомобилът отново се изправи, съвсем леко килнат на една страна, но за кратката отсечка, която трябваше да изминат, това беше напълно достатъчно. Бутилките със сгъстен въздух се озоваха в каросерията, а един от мъжете пристъпи до кабината, счупи с един замах чистачката, после седна на мястото до шофьора и затръшна вратата след себе си. Тридесет секунди и последният от нападателите вече беше под брезента.
Двигателят на камиона изрева. Тежката кола даде на заден, измъкна се от калта и потегли. От първия изстрел бяха изминали точно две минути.
Докато другите заличаваха следите от нападението, Салид съблече якето и маскировъчните си панталони. Отдолу се показа тъмносинята униформа на сержант от американските военновъздушни сили. Пушката лежеше в скута му с вдигнат предпазител и дулото подскачаше, докато натискаше ту педала на газта, ту съединителя на двайсетгодишния камион. Прокара лявата ръка по лицето си и махна скрежа от брадата си. Очите му бяха присвити и приличаха на тесни прорези. Не виждаше добре през пукнатото стъкло, защото снегът междувременно се беше засилил, а пречупеният край на чистачката сякаш иронично му махаше. Беше нервен. Досега всичко мина по плана и нямаше никаква причина за нервността му, но беше нервен, а само по себе си това беше достатъчно основание, за да се изнерви още повече. Нещо не беше наред. Не знаеше какво, дори не можеше да си представи какво би могло да бъде, но нещо имаше и то беше толкова осезаемо, че почти можеше да го пипне.
2.
Колата продължи да се движи още десет-дванадесет метра надолу по склона, после гумите започнаха да подскачат върху замръзналия банкет на пътя и Бренер внимателно натисна спирачките. Със сигурност така — загуби пет-шест метра, може би и повече, защото наклонът на пътя продължаваше още малко, но рискът колелетата да загубят опора върху кашата от сняг и замръзнала кал и „Мицубиши“ — то да застане напряко на пътя или да се завърти беше твърде голям. Тези пет или шест метра страшно го ядосаха, макар че в същото време си казваше колко е глупаво да се ядосва. Чакаха го пет или шест километра ходене пеша. Ако имаше късмет, разбира се. А ако нямаше, километрите можеха да станат и десет. На всичкото отгоре в този сняг, на ледения вятър и с неговите летни обувки, тънки панталони и леко яке. С безшумна въздишка Бренер си представи палтото и ръкавиците, които забрави в хотелската стая във Франкфурт. Или, по-точно казано, не ги беше забравил. Беше ги оставил в стаята и още докато вървеше към подземния гараж, си спомни, че през последните два дни зимата се беше върнала, но беше твърде мързелив, за да се качи до горе и да ги вземе. В крайна сметка парното в автомобила му работеше прекрасно. И резервоарът му беше почти празен. Но отсечката, която трябваше да измине, беше по-малко от сто километра и затова потегли в пет и половина сутринта, уповавайки се на Бог и Еврокарт. Единият от двамата обаче му изигра лош номер. Бренер твърде късно проумя, че, позволявайки си малкото удобство да не се качи в асансьора, за да си вземе палтото и ръкавиците, задвижи верижна реакция от събития, в чийто край може би го очакваше часове наред ходене из заснежения Таунус2.